Като се сблъскаха при тясната врата, всички се спуснаха обратно в дома. И останаха като гръмнати. Пред разтворената врата на стаята, където се пазеше сандъкът със зестрата на принцесата, лежеше завързан стражникът със запушена уста. Той бясно въртеше очи и се гърчеше като червей.
Стаята беше празна. Нито сандъкът, нито Дегустатов.
— Може би все отне е някъде тук? — попита леля Шура, която беше разбрала, че са ограбили гостите, и се безпокоеше за репутацията на почивния дом.
— Дегустатов! — извика Ерик.
В отговор по асфалтираната алейка под прозореца изтрополиха копита, искрите изпод тях излетяха до върховете на боровете и един черен кон, размахал дълга опашка, препусна отведнъж към тъмнеещата гора. Дегустатов беше яхнал коня и стискаше подръка тежкото ковчеже, а зад него, обгърнала със загладените си ръце корема му, седеше Анфиса.
— Сдушили са се — каза стражникът.
— Дръжте крадеца! — извика княгиня Пустовойт, но мъдрият Ерьома тъжно отвърна:
— Не можеш ги стигна. Та това е Вятърко. Конят Вятърко. Нали е вълшебен. Никое животно на този свят не може го стигна.
— Значи, Иван е откраднал пръстена ми? — запита принцесата.
— Само той, никой друг. Конят Вятърко се подчинява само на притежателя на пръстена.
— Значи, той ме е обрал още докато спях, преди да ме целуне? — настояваше принцесата.
— Така е, Елена, така е — потвърди старецът. И тогава търпението на Ерик се изчерпи. Той застана на вратата и високо каза:
— Вие не сте никаква киногрупа. Разказвайте кои сте вие в същност и как се намерихте тук. И тогава ще вземем мерки.
— Така му се пада — каза Александра Евгениевна. — Отдавна мястото му е в затвора.
— Ние съвсем не се представяме за някакви си — отвърна старецът Ерьома. Не сме като вашия приятел Иван Юриевич.
— Не ни е приятел той — поправи го Ерик. — Но моля ви, на въпроса.
Ерик стана сериозен и съсредоточен като на пожар. Сякаш пред него се издигат пламъци, има опасност за живота, в ръцете му е стълбата и той трябва да я опре на многоетажното здание и да се изкачи нагоре, да спасява жени, старци и деца.
— Ами ето какво — каза старецът, преценил сериозния вид на момчето със златния шлем. — Ние сме родом от тридесетото царство, тридесетото господарство. Случи се така, че на рождения ден на принцеса Елена лошата магьосница, при това сродница на Анфиса, не получила покана. И тя се заклела да премахне нашата принцеса. Но друга една магьосница, близка на нашия цар, царство му небесно, й предсказала следното: „Елена Прекрасна няма да умре при навършване на пълнолетие, а ще заспи дълбок сън и ще бъде спасена от един рицар, който ще я обикне за цял живот, ще я целуне в стъкления ковчег и ще я събуди. Нея и всички придворни.“
— Спящата принцеса! — възкликна Александра Евгениевна.
— Същата — потвърди старецът Ерьома. — А ти откъде знаеш?
— Ами всичко това, което се е случило с вас, се е запазило в художествената литература.
— А също и в устното творчество — добави Ерик, като не отместваше поглед от спящата принцеса. „Лена — беззвучно шепнеха устните му. — Леночка.“ А принцесата, макар моментът да не беше подходящ, отвърна на погледа и наведе очи.
— За вас са написани много приказки — продължи Александра Евгениеаиа. — Заснет е филм. И дори мултипликапнонен, чуждестранен вариант. С джуджета.
— Не познаваме такива — рече старецът. — И така, заспахме ние, както беше заповядано в деня на пълнолетието на Леночка. Какво е ставало после — не помним. Пазеше нн драконът, за да не би някой чужд човек да се възползва от нашето безпомощно състояние. А после, види се, входът на пещерата е обрасъл, пътят за нея е изчезнал и драконът е умрял. Точно така и стана — събудихме се от присъствието на чужд човек в пещерата. Гледаме — непознат витяз със странни дрехи целува по устните нашата принцеса. Край, значи, на нашето затворничество и ще има сватба.
— Ами да — каза Александра Евгениевна, — като сега помня. После отпразнуват сватбата и край на приказката.
— Но това не е приказка — отвърна принцесата, смръщила носле. — Аз наистина през всичките тези години бях в кристален ковчег. Върху пухеник.
— И ние повярвахме, тръгнахме подир вашия Иван Юриевич. Той ни доведе тук, а какво стана после, вие знаете.
— А на нас той каза, че сте артисти.
— Какви, какви?
— Артисти.
— Не познаваме такива. Сбъркал е той.
— Маскирани — подсети ги Ерик. — Така ли се наричаха по-рано? Комедианти.
— Ами че за такова… за такова — старецът не можеше да намери думи и плю на пода от негодувание.
— Аз съм от чисто благородническо потекло — ядосано тупна с крачето си принцесата и погледна Ерик.