— За нас това няма значение — каза леля Шура, която досега мълчеше. — За нас е важно човекът да е добър, а не мошеник.
— Случва се и това — отвърна старецът Ерьома. — Но все пак е принцеса.
— Принцеса — въздъхна Александра Евгениевна. — Хората летят на Луната, спасяват реките от вредната химия, гледат телевизор и изведнъж, на ти тебе — принцеса…
— Добре, после ще се оправяме — каза Ерик. — Трябва да се помогне.
— Не — обади се старецът Ерьома. — С нищо не може да се помогне. Вятърко не ще догониш. Те сега са пристигнали вече в друго царство.
— До друго царство не се стига лесно — отговори Ерик усмихнат. — Пък и с кон той не може да мине през граница.
— Стража ли пази? — запита с надежда Ерьома.
— Граничари — отговори Ерик. — Да идем да позвъним в града.
— Ще звъни с камбаните — обясни старецът на другите. — Народа ще вдигне.
— Не — възрази Ерик. — Ще позвъня на началника си. Може би ще измислим нещо. Аз имам една идея.
— На Брандмайстер ли? На немеца? — запита старецът Ерьома.
Добра памет имаше той.
— Точно на него.
— А защо на него? — учуди се леля Шура. — В милицията трябва да позвъниш.
— В милицията няма да ми повярват. Да не би да им разкажа по телефона приказката за спящата принцеса? Другари, да им кажа, в приказката възникнаха някои усложнения, така ли?
— Ами на началника си?
— На него знам какво да му кажа.
Ерик остави във второто крило принцесата разплакана, нареди на стражниците никого да не пускат, ако някой се опита — да удрят със секирите. Прикрепи към тях в помощ и Александра Евгениевна. Й забърза към главния корпус. Подир него тръгнаха леля Шура и старецът Ерьома.
Свечеряваше се. Небето стана гъстосиньо, сенките придобиха златиста отсянка, а въздухът беше удивително прозрачен, от много километри се чуваха свирките на далечните влакове.
— Знам за къде е препуснал — каза Ерик. — Към жп гарата в Далний брод.
— Твърде е възможно — потвърди леля Шура.
— Но не се знае кога ще има влак — продължи Ерик. — Не всеки влак спира в Далний брод. Картата му е бита.
— А може пък да е препуснал към летището?
— Самолетът за Вологда излетя сутринта. Видях го. А днес от Архангелск самолет няма.
Старецът Ерьома не се намесваше в този бърз разговор, а железния път си представяше като изгладен, лъскав, с дълбоки колен и за него той бе признак за огромното богатство и силата на тези хора. Енергичността на момчето с шлема му харесваше, вдъхваше му надежда. Надеждата му беше и в Брандмайстср. Опозоряването, оскърбяването на царския род, макар и измрял преди много стотици години, беше по-лошо от потеря.
В стаята за дежурните имаше черен чешки телефон. Ерик вдигна слушалката, каза: „Града, ако обичате“, а Ерьома. приседна на дивана. На стената бяха окачени листове с букви. Но в почетния кът нямаше икони. Вместо тях беше закрепена с кабари картинка: „Мийте си ръцете преди ядене.“ На нея беше изрисувана страшна муха — досега старецът не беше виждал толкова големи. Той зажумя.
— Градът ли е? — запита Ерик. — Дайте ми нула едно. Нула едно, казвам.
Загубил навик да върви, старецът се беше изморил, протегна краката си с червените ботушки, разпростря по гърдите бялата си брада и задряма. А през това време Ерик се свърза с пожарната команда и каза на дежурния:
— Аз съм, Ерик Тимашин. Позна ли ме? Докладвам, има пожар в почивния дом на осми километър. Една кола ще бъде достатъчно. Изпрати от малките. Тя развива по-голяма скорост.
— Ще си изпатиш от началника ти — каза леля Шура.
— Нищо, ще се оправим. Те ще ме разберат. При нас в пожарната команда хуманността е преди всичко, а за бензина ще ми удържат от заплатата. След десет минути са тук.
Старецът се размърда на дивана, примигна няколко пъти и запита:
— Княз Брандмайстер ще дойде ли при нас?
— Не — отвърна Ерик. — Ще дойдат неговите славни отрядници. Да идем при другите да ги предупредим. Иначе, току виж, се уплашили, нали не са свикнали.
При второто крило завариха суматоха, хората тичаха нагоре-надолу. Княгиня Пустовойт се затича към тях, като размахваше ръкавите на сарафана си и нареждаше:
— Принцесата сложи край на живота си! Не можа да понесе позора!
— Че какъв позор има тук? — извика Ерик.
Каската на главата му стана тежка, а в краката си почувствува слабост.
— Не се тревожете, другари — обади се от прозорче то Александра Евгениевна. — Дадох й да пийне валериа нови капки. Леночка само ни заплаши, че ще се обеси, свали си коланчето, изтича в стаята си, но не знаеше за какво да го върже.
— Все едно, ще се обеся. Или ще се удавя — заяви принцесата, измъквайки разрешената си глава изпод ръцете на Александра Евгениевна. — По-добре да умра, отколкото да се опозоря. Сега ще намажат портата с катран. — И в този момент тя видя огорченото лице на Ерик и добави, като го гледаше втренчено: — Защото аз съм опозорена, на никого не съм нужна.