— Не е вярно, на всички ни сте нужна! — извика Ерик, имайки пред вид лично себе си, и принцесата правилно го разбра, а Александра Евгениевна, замислена за бъдещето, каза:
— Страшно разглезено момиче. В училище ще се измъчат с нея.
Ерик не беше съгласен с нейното мнение, но си премълча.
— След малко тук ще пристигне дружината на княз Брандмайстер — съобщи старецът Ерьома с твърд глас. После се обърна към Ерик и попита: — А ще вземеш ли и нашите стрелци?
— Не, ще се оправим сами — отвърна Ерик. — Ако вие искате, можете да дойдете с нас.
— Следете за охраната! — строго нареди старецът на стрелците. — А ще има ли карета?
— Карета ще има — рече Ерик — червена на цвят, Искам да ви предупредя, другари, че колата може да ви се стори…
В същия момент по гората проехтя страшен вой на сирена и като свиреше при завоите и скърцаше със спирачките, на територията на почивния дом нахълта червена пожарна кола със стълба отгоре на каросерията, с осем пожарникари със зелени каски и брезентови дрехи.
Нервите на хората от древността не издържаха. Стрелците се захлупиха на земята, старецът стисна очи и хукна към люляковите храсти, принцесата обви с тънките си ръчички обемистата талия на Александра Евгениевна и изпадна в истеричен припадък.
Колата спря. Пожарникарите скочиха на земята и се приготвиха да размотават маркуча, сержантът като куршум изскочи от кабината и позна своя подчинен по бляскащата каска.
— Какво има? — настоятелно запита той. — Къде е огнището на пожара?
— Здравейте, Синицин — каза Ерик с решително спокойствие. — Вие вярвате ли ми?
— Вярвам ви — също така решително отвърна сержантът, защото и двамата бяха при изпълнение на службените си задължения.
— Бензина ще платя, а за лъжливото повикване ще си понеса заслуженото наказание — каза Ерик. — Ето виждате тук тези хора. Те случайно са попаднали в дома, не по свое желание. И са станали жертва на злостна измама. Директорът на почивния дом Дегустатов ги е обрал. И избяга с кон заедно със своята съучастница, като отнесе скъпоценности от историческо значение.
— Познавам Дегустатов — каза сержантът. — Срещал съм го в градския съвет. Нарушава противопожарните наредби.
— Същият — потвърди Ерик. — Трябва да се настигне Дегустатов и да се вземат откраднатите вещи.
— Зестрата ми — хлипайки, каза принцесата.
— Охо! — възкликнаха пожарникарите, забелязали тази приказна красота.
— Да, зестрата на тази девойка — каза Ерик.
— Ще помогнем — в един глас казаха пожарникарите и без да дочакат какво ще каже сержантът, скочиха обратно в червената кола.
Сержантът все още се двоумеше.
— Помогни ни, княже Брандмайстер — примоли се старецът Ерьома.
— Помогнете, добри витязино — каза принцесата. И обръщайки се към придворните, добави: — На колене! В нозете на нашия благодетел!
— Ама какво правите, какво правите, другари — извика сержантът. — Наш дълг е да помагаме на хората, ние не отказваме да…
После с енергичен глас даде команда:
— По местата си! Пали мотора!… В коя посока избяга злосторникът?
— Към гара Далний брод — отговори Ерик. — Няма къде другаде.
Стареца Ерьома настаниха в кабината. Ерик скочи на стъпалото — и пожарната кола подкара със страшен рев. А принцесата, загледана подир колата, каза на Александра Евгенисвна, с която вече беше свикнала:
— А шлемът на Ерик е най-красив.
— Млада си ти още — отвърна Александра Евгениевна. — Предстои ти да се учиш.
— Аз съм вече пълнолетна — възрази „принцесата“. — А ние принцесите няма какво да учим. Ние и без друго всичко знаем.
… Конят Вятърко вече половин час с приказна бързина препускаше по почти безлюдния горски път, като чаткаше с копита, изпод които от асфалта изскачаха искри. Ръката на Дегустатов изтръпна и се наложи да премести ковчежето от другата страна. Клоните на дърветата го шибаха по лицето и от липса на навик краката му изскачаха от стремената, а конят се сърдеше и извърнал глава, мърмореше:
— Като не умееш да яздиш, да не се беше качвал. Ще ми съсипеш гърба.
— Мълчи, говедо — отговаряше му Анфиса, която се притискаше към гърба на Дегустатов, обгърнала с ръце кръглия му гладък корем. — Животното трябва да се подчинява на заповедите.
— Всяко нещо има край — мърмореше конят и далакът му хълцукаше. — Скоро търпението ми ще свърши.