На края Дегустатов разбра, че няма повече сили да язди коня и да държи ковчежето.
— Тпру — каза той, видял една полянка и купа сено. — Почивка.
Скочи тромаво от коня на тревата, направи две неуверени крачки, без да оставя скъпоценното сандъче, и се строполи край купата. Анфиса също слезе и се изтегна до него. Конят Вятърко мълчаливо прибра с бърните си снопче сено и го захрупа.
От време на време раздвижваше копринено мекия си гръб и размахваше опашка, за да прогони комарите.
— Ама че работа — каза той. — Да те е срам да гледаш хората в очите.
— Един път да стигнем до гарата — каза най-сетне Дегустатов. — Там ще се качим на влака. И ще ни видят гърба.
— В друго царство ли ще идем? — запита Анфиса.
— В друго царство не може. Нямаме виза. В Москва ще се настаним. Там живее един мой братовчед. Дяволите да го вземат, този сандък много тежи, иде ми да го захвърля.
— Само така говориш, няма да го хвърлиш — рече Анфиса, която беше практична жена и вече беше изпратила в гроба двама мъже, но Дегустатов, разбира се, не знаеше това. — Сега това ще е зестрата ми. Макар че аз съм хубава и без зестра.
— Ще видим — каза Дегустатов. — Да бяхме го отворили и да пръснем имането по джобовете.
— Не може да се отвори — обясни Анфиса. — Ключът е у княгиня Пустовойт, тя го държи. Нямаше време да го взема.
— Ама че се забърках и аз — рече Дегустатов. — Но, да си признаем, положението беше безизходно. Беше безсмислено да се оженя за нея. Така или иначе щях да бъда подведен под съд за морално разложение. Но както и да е, време е да сменя професията си. Кажи ми, Анфиса, какви перспективи може да има един директор на провинциален почивен дом?
— Никакви — изказа съгласието си Анфиса, която по-рано не беше и чувала нито за почивен дом, нито за перспективи. — Да препускаме нататък. Че, току виж, ни преследват.
Дегустатов го мързеше да стане.
— Какво ти преследване? С какво ще ни настигнат?
— Мене никой не може ме настигна — обади се със сдържана гордост конят Вятърко. — Аз съм по-бърз от вятъра. — Врътна едрата си красива глава и добави: — Разбира се, ако конникът е подходящ, а не дръвник като тебе.
— Я да не обиждаш Ваня — намеси се Анфиса. — Нас двамата вече нищо не може да ни раздели. Нали така, Ваня?
— Така е — каза Дегустатов и погали Анфиса по гърба. — Ние с теб такива неща ще развъртим — акъла им ще вземем. Ще купим къща в Переделкино, ще даваме стаи под наем…
— Чуваш ли — каза Анфиса на коня. — А с теб ще докарваме с бъчва вода.
— В цирка ще го дадем, много пари ще вземем.
Някъде далеч се чу вой на сирена.
— Какво е това? — наострил уши, запита конят.
— Това ли? — запита Дегустатов, като се изправи на крака и взе сандъка. — Идва кола.
— Потеря?
— Може само да минава оттук.
Но въпреки тези успокоителни думи Дегусгатов се метна на седлото, а Анфиса, дошла по-близо, протегна ръце, за да й помогне да се качи.
От коня пътят се виждаше надалеч и когато от гората с вой изскочи пожарната кола и се засили надолу по хълма, когато от кабината започна да маха с ръце старецът Ерьома, познал коня Вятърко, Дегустатов беше обзет от ужас и отчаяние. Не беше очаквал такава съобразителност от страна на пожарникаря. Смяташе, че неговите врагове ще позвънят по телефона на милицията, а там ще си помислят, че това е някаква лоша шега, и по такъв начин ще закъснеят с преследването.
— Препускай! — извика той на Вятърко, забравил приятелката си.
— Ами аз какво ще правя? — закрещя Анфиса, усетила опасността. Цял живот тя беше изоставяла други, но никой досега не се беше осмелил да изостави нея. — Нали ти помагах, удрях стрелеца по главата с обувката си! Нали те окуражавах!
— Препускай! — крещеше Дегустатов на Вятърко, без да обръща внимание на жената.
Вятърко пристъпи с копитата и каза с въздишка:
— Все пак е неудобно, Иван Юриевич. Жена да оставим.
— Боливар не може да откара двама — отвърна му Дегустатов с фраза от забравен чуждестранен разказ и пришпори жребеца с токове.
— Ех, няма как, проклета служба! — изруга конят и препусна нататък по пътя.
Сандъчето пречеше, удряше го в хълбока, а отзад по младата трева тичаше чернокоса жена от шамаханска националност и проклинаше измамника със страшни древни заклинания, от които дори конят потреперваше. Но Дегустатов не ги чуваше. Той препускаше към гара Далний брод и само повтаряше:
— Няма да ни хванат! Не ще се оставим да ни хванат живи.
Усетил, че потерята ги настига, Вятърко премина в кариер. Под могъщите му копита асфалтът се огъваше и пропукваше.