Дегустатов заобиколи коренището и се наведе над дупката. Тя навлизаше полегато в хълма и там беше възможно да се крият археологически находки, та дори и съкровища. Във Велики Гусляр съществуват много легенди за търговци и разбойници, за пугачовски командири и борци против крепостничеството. Мнозина от тях са притежавали заграбени от велможите и помешчиците скъпоценности и са ги криели в пещерите.
Дегустатов извади запалката си и я запали. Наистина имаше известни опасения, че в пещерата може да се крие звяр или змия, но едва ли. По-рано вход за пещерата не е имало, иначе почиващите отдавна да са го забелязали и използвали.
— Ей! — тихо извика Дегустатов в пещерата. — Има ли някой вътре?
Никой не се обади. Дегустатов се огледа малко неспокойно, не искаше да го видят с какво се занимава, после се наведе и влезе в пещерата. Запалката хвърляше слаба светлина и Дегустатов я прикриваше с длан отзад, за да може пламъчето да се насочва напред. Подът в пещерата се оказа гладък, без ботрунки и не след много таванът бе вече толкова висок, че той успя да се изправи. Свободната си ръка Дегустатов държеше над шапката, за да не би случайно да се удари в нещо и получи сътресение на мозъка.
Пещерата отиваше все по-надълбоко в земята и ставаше по-широка. Вътре беше студено и влажно. Дегустатов се спря, закопча си сакото. После погледна назад — светлият неравен отвор му се стори далеч и му се дощя да се върне. „Е, няколко крачки още — каза си Дегустатов — и се връщам.“
Дегустатов не забеляза, а по-скоро усети под краката си препятствие и спря като закован. Напред се виждаше нещо бяло. Той приближи запалката и стана ясно, че това е череп с тъмни очни кухини. Зад черепа се търкаляха кости, а върху тях — изгнила дреха. Друг скелет седеше до стената, опрян на ръждясало копие… Дегустатов дойде на себе си едва като излезе на чист въздух, и то на петдесетина крачки надолу по склона. Как беше изскочил от пещерата, как беше дотичал дотук — не помнеше. Тук вече можа да спре, да се опомни сред тая тиха благодат и звуците на пролетната гора. Никой не го гонеше да го убива. Запалката беше угаснала, но още топлеше ръката му.
Можеше да изтича да потърси помощ. Да съобщи в музея. Но тутакси го осени мисълта: скелетът държеше в ръка копие, което означаваше, че е в пещерата от много години, още отпреди революцията. Може би дори от времето, когато не е имало никакво дърво и в пещерата е могло да се влезе съвсем лесно. Хората, които са влезли вътре и са останали, е напълно възможно да се окажат тъкмо охрана на съкровище. В книгите за пирати се разказва, че разбойниците са убивали своите другари, когато те са знаели важни тайни. И техният вид след това пропъждал желаещите да заграбят чуждо съкровище. Шансовете, че има съкровище, се увеличаваха. Пък и нямаше от какво да се страхува. Скелетите не хапят. Дегустатов разбираше, че трябва отново да влезе в пещерата и да види дали няма скъпоценности. И той се върна в тъмнината и влагата.
Няколко метра след скелетите подът беше гладък. После откри още един скелет. Този път обаче не човешки. Скелетът имаше три глави, чиито черепи приличаха на кравешки, но много по-големи, дълги и с цял ред едри заострени зъби. Отдавна умрялото животно е имало покрито с люспи тяло, много от тях се бяха пръснали по пода, кокалени и тъмни, достигащи дължина до половин метър. Грамадният гръбнак завършваше с опашка с два носорожки рога на края. Останките бяха на първобитно животно и Дегустатов дори съжали, че недостатъчно добре беше изучавал биологията и не си спомняше нито едно от тези изкопаеми освен мамонта. Скелетът на умрялото животно потвърди, че пещерата е стара. Иначе и сега щяха да се въдят в горите такива „крокодили“, щяха да плашат хората. Дегустатов измери внимателно дължината на скелета и се получи повече от дванадесет метра. Той реши да вземе за спомен единия рог от опашката, а останалото да предаде в музея.
Под краката му нещо издрънча. Дегустатов освети със запалката и видя една дебела верига. Всяка халка тежеше към пет килограма. Единият край на веригата беше прикован за стената. Другият обхващаше крака на изкопаемото. Дегустатов се почуди на умението на нашите пещерни предци да правят такива вериги и че не са се страхували от първобитните крокодили. И продължи нататък.
Колкото и да е странно, напред отново заблещука светлина. Сякаш имаше друг вход за пещерата. Но тази светлина беше някак си мъртва, не слънчева и идваше от неизвестен източник. Пещерата стана широка като зала и другият й край, най-силно осветен, беше обвит в мъгла. Дегустатов хвърли поглед към краката си и откри, че подът под краката му е от плочки като в баня, и смело тръгна напред. Сърцето му затупа по-силно, той реши, че няма да предаде цялото съкровище. Държавата и без друго ще получи много, а той има моралното право да остави за свое лично ползване няколко сувенира.