Взел това твърдо решение, Дегустатов прекоси високата зала и се намери пред тюлена завеска, която кой знае на какво висеше. Разтвори завеската и замря, поразен от картината, която се откри пред погледа му.
На най-високото място имаше стъклен или пластмасов ковчег, а в него лежеше някой. Наоколо седяха или стояха в странни пози хора в древни одежди, сякаш играеха историческа пиеса. Дегустатов дори се огледа, очаквайки да види някъде кинокамера и кинооператори. Но освен него тук нямаше никой.
— Хей, другари! — обърна се към тях Дегустатов, получил вече кураж. — Какво става тук?
Никой не му отговори.
„Манекени, кукли с естествени размери“ — сети се той и се изкачи на подиума. Приближи се до един от манекените и се вгледа. Манекенът прекалено приличаше на човек. Очите му бяха затворени, дългите косми си бяха естествени, коси, по бледото лице прозираха жилки и се виждаше набола брада. На пипане манекенът се оказа дори леко топъл, мек и податлив.
Дяволска работа. Дегустатов отиде при друг манекен. Манекенът представляваше дебела жена в дълга везана рокля, а на главата — диадема като в ансамбъл за народни песни. Жената също беше като жива. Дегустатов леко повдигна ръката й и се изуми, че долови слаб пулс. Искаше му се веднага да си тръгне. Но чувството за дълг да търси съкровище не му позволяваше да си иде и го караше да продължава. Дегустатов поотмести жената и тя се строполи на пода, съвсем забележимо въздъхна, подложи ръка под бузата си и замря.
Дегустатов прекрачи през нея, приближи се до следващия, до стареца, и лекичко го бутна. Старецът се заклати, но запази равновесие. Дегустатов го бутна по-силно. Старецът се преви на две и се сгромоляса в краката му. Ако Дегустатов знаеше, че това са живи хора, не би ги блъскал, той не беше жесток човек. Но тези хора не бяха истински и му пречеха да се качи горе при стъкления ковчег.
В ковчега лежеше някой, но беше трудно веднага да се различи какъв е, защото капакът беше дебел, не съвсем гладък, отразяваше светлината, което пречеше да се гледа вътре.
Дегустатов се опита да повдигне капака, но се оказа, че това не е лесно, наложи се да вземе копието на едного от хората и да отмести капака. Капакът падна на пода, удари се в един от ъглите си и се счупи. На Дегустатов му досвидя за капака и му мина през ума, че трябваше да подложи някого долу. Капакът може би струваше скъпо.
Но в същия миг забрави за капака.
В ковчега лежеше ослепително красива девойка. Тя спеше или беше мъртва. Дълги черни мигли скриваха очите й, страните й бяха бледи, със синкав оттенък, челцето гладко, високо, косите златисти, тъничките пръстенца бяха скръстени на гърдите, а по пръстите скъпоценни пръстени. Пълничките розови устни бяха леко разтворени и под тях като наниз от бисери се виждаха зъбите.
Такава красота Дегустатов не беше виждал дори във филм. През почивния дом бяха минали няколкостотин души, но сред тях не е имало нито една, която, макар и мъничко, да прилича на тази девойка. Сърцето на Дегустатов болезнено се сви, той се наведе по-ниско, за да се порадва на прекрасното лице, за всеки случай свали от пръста пръстена със скъпоценния камък и го сложи в джоба при бутилката. Девойката не оказа никаква съпротива.
Дегустатов разбираше, че е време да се маха оттук. Да вземе от интересните сувенири каквото може и да се маха. Явно, че тук е необходима медицината, а не той. И вече на тръгване, не можейки да преодолее странното вълнение, той се наведе над девойката и я целуна по топлите розови устни. Целувката беше сладка и Дегустатов не намери сили да я прекрати, защото почувствува, че устните на девойката трепнаха, отговориха му и се получи съвсем истинска и взаимна целувка.
— Да-а — каза Дегустатов развълнуван, откъснал се от розовите устни.
— Ох! — промълви девойката, отвори очи и видя Дегустатов. — Здравейте. Дълго ли спах?
Усети, че зад гърба му се разшаваха. Другите хора наоколо се запрозяваха и взеха да стават. Дрънкаха с оръжието, кашляха, секнеха се, оправяха си дрехите и си разменяха учудени възгласи.
— Какво стана? — настоятелно запита Дегустатов. — Отде дойде тази промяна?
Старецът, когото Дегустатов беше съборил на пода, запъшка и каза:
— Изглежда, сухожилията са ми се разтегнали.
— Благодаря ти, храбри юначе — рече девойката, като се изправи и седна в ковчега. — Гърбът ми изтръпна от лежането. Дори ме боли.
— Принцесата я заболя гръбчето — разтревожиха се жените, които бяха зад Дегустатов. — На царската дъщеря й е изтръпнало гръбчето.