Никой не си признаваше, най-малкото пък Дегустатов, който си блъскаше ума как да постъпи сега и не можеше нищо да измисли. Както изглежда, тази девойка се готви да се омъжи за него. Това по никакъв начин не трябваше да се допусне. Първо, защото тя е непълнолетна и той може да си спечели големи неприятности. Второ, Дегустатов си имаше вече жена, която живееше в Архангелск със сина им Петка. Макар да нямаше развод, той им плащаше алименти — двадесет и пет процента от основната заплата, без другите прибавки. На края, не му е ясно как може той, директор на почивен дом, да се покаже в града в обкръжението на личности, появили се неизвестно откъде. Но не биваше да изостави хората тук. Това също е опасно. Ще се наложи, докато се протака работата, да ги премести в почивния дом.
— Принцесо — каза княгиня Пустовойт, — нека претърсим всички без изключение, защото не бива да се оставя в неумели ръце такъв необикновен пръстен.
— Не, не — бързо отговори Дегустатов. — Време е да тръгваме. После ще го търсим.
— Ако се страхувате от дивия козел или от еднорогия — каза едно младо войниче със секира на дълга дръжка, — ние ще ви защитим.
— Не, няма да има див козел — рязко отговори Дегустатов. — Нямаме тук диви козли.
— Тогава сигурно са се навъдили много разбойници — рече старчето Ерьома.
— Милицията за какво е, нали за това. Слушайте ме внимателно, времената сега са се променили, имаше революция, за която вие нищо не знаете, не съществуват вече някакви титли и почетни звания. Затова трябва да ми се подчинявате във всичко. Ще тръгнете, където ви кажа, и ще останете там, където ви посоча. А после ще се оправим. Наричайте ме просто Иван Юревич.
— А сватбата? — хитро запита една от придворните, жена в най-хубавите години, черновежда и мургава, което издаваше шамаханския й произход.
— Сватбата — когато й дойде времето.
Дегустатов вървеше напред и когато светлината в пещерата пресекна, светна със запалката. След него крачеха двама войници със секири и той просто усещаше дъха им в тила си. Подир тях се чуваше шумоленето на роклята на принцесата, на нейните дами и прислужнички. Най-отзад пък вървяха войници, които носеха денкове и вързопи с покъщнина, и старецът Ерьома. В този ред стигнаха до скелетите.
— Това е извършил моят юнак — каза с гордост принцесата, още щом видя при слабата светлина на запалката гръбнака на изкопаемото жевотно. — Дори месото му е одрал.
— Не, принцесо — отговори й старецът Ерьома. — Струва ми се, че драконът е умрял от скука или се е задушил от липса на въздух.
— А може да е и от старост — рече княгиня Пустовойт.
— Може да е и от старост — съгласи се старецът. — Макар че драконите живеят дълго.
— Не съм доволна! — каза принцесата. — Казвам ви, че това е работа на моя избраник, а вие ми прекословите. Това е неприятно и противно. Ако беше жив баща ми, щеше всички ви да избеси. Но все още не е късно. Приятелю мой, рицарю, отсечи им главите. Омръзнаха ми вече.
— Смилете се, принцесо — примолиха се придворните, коленичейки в нейните крака и на Дегустатов. — Не заповядвайте да ни наказват, бъдете добра една дума да кажете.
— Без такива шегички — строго каза Дегустатов. — Никого няма да наказваме. Сега не е време за това. После ще се оправяме. А ако вие, Леночка, смятате, че това е тъкмо драконът, то аз мислех, че това е изкопаемо животно от типа на мамонта или крокодила. И мислех, че представлява интерес за науката. Но щом като е драконът от вашата компания, тогава нека го оставим така. Той не представлява интерес нито за нас, нито за науката.
— Правилно — каза принцесата. — Ти си ми умник.
— Горд принц — прошепна с уважение един от стражниците.
След няколко крачки се натъкнаха на човешките скелети. Пак спряха. Царедворецът Ерьома забеляза парченцето мед върху ребрата на един от скелетите и каза:
— Познах го по тази иконка. Спомняте ли си, принцесо, румънския витяз, който ви искаше ръката? Още тогава той казваше — живота си ще дам, но на принцесата нищо лошо няма да й се случи.
— Не си спомням — отвърна равнодушно тя. — Не беше един, че да го помня. — И хвана Дегустатов подръка.
Дегустатов лекичко се поотдръпна, за да не би тя да напипа празната бутилка в джоба му и откраднатия пръстен.
— Не ви виждам много добре в тъмното — разправяше на Дегустатов принцесата, — но години наред виждах в сънищата си вашата героична външност.
— Благодаря — отвърна Дегустатов. — Излизайте внимателно, един по един, не избързвайте напред и без мое разрешение не се отделяйте.
И зажумял от яркото слънце, се дръпна малко встрани.
Навън, под открито небе, новите познати на Дегустатов не правеха такова странно и възхитително впечатление, както под земята. Лицата им бяха бледи от продължителното стоене при изкуствена светлина, дрехите им бяха прашни, прогнили, имаха нужда от почистване и закърпване. По оръжието на стражниците се забелязваше ръжда и от нея на места по странните им мундири бяха останали петна. Пудрата и ружът на жените също правеха подтискащо впечатление. А принцесата пък изглеждаше съвсем дете, най-много осмокласница.