Дегустатов се вглеждаше в хората и му се искаше да извади от джоба скъпоценния пръстен и да провери, може би камъкът на него също да не е истински, макар че, откровено казано, Дегустатов нищо не разбираше от изумруди.
Избавените хора жумяха от слънцето, олюляваха се от чистия въздух, скриваха лице с ръцете си и макар че бързаше да ги заведе на безопасно място, Дегустатов ги съжали и не ги припираше. Иначе, току виж, се загубили из пътя и изиграли хубав номер на своя спасител.
— Вашият кафтан е много особен — каза принцесата и плахо докосна сакото на Дегустатов.
— Такъв е — отговори той.
От пещерата излезе последният стражник и сложи на земята сандъчето със зестрата на принцесата. Дегустатов го заоглежда с любопитство. То беше обковано с шини от мед и беше заключено със солиден катинар.
— Дай да ти помогна — рече Дегустатов и направи крачка към сандъчето. Искаше да провери колко тежи.
— Господарю, вие ще се унижите — моментално каза княгиня Пустовойт. — С вашето положение можете да победите дракона или да извикате на смъртен бой друг юнак. Но съвсем не ви прилича да носите товар.
— Това е вярно, мили — потвърди принцесата. — На теб ти прилича да носиш меч, а не ковчеже.
А царедворецьт Ерьома, който беше свикнал вече със светлината, изгледа спасителя с проницателния си старчески поглед, въздъхна и каза на стражника:
— Никому не давай сандъка. Не е известно какъв народ живее тук.
„Виж го ти мръсника му, недоверчив“ — помисли си за стареца Дегустатов.
— Е, всички ли се събраха? — запита той. — Вървете след мен.
По склона слизаха бавно, сякаш сега прохождаха, а когато стигнаха до потока, спряха да се измият, да се постегнат. И тогава за малко не му се удаде да задигне ковчежето и дим да го няма. Над гората премина самолет. Пътнически, от Вологда. „Ли-12“. Най-обикновен. И още щом чуха шума на моторите и видяха аеродинамичната форма на тялото му, всички хора от пещерата изведнъж се хвърлиха на тревата, в калта, и почнаха на глас да плачат и нареждат. Поради своята изостаналост сметнаха самолета за летящ дракон. Дегустатов се превиваше от смях, като ги гледаше, вееше си с шапката да се разхлади и от всичко това уважението към него значително порасна.
Почивният дом, двуетажна сграда с колони, принадлежала някога на търговците Анучини, а след революцията достроена и разширена, красиво се издигаше на височинката, над реката. Някои от крилата и пристройките на сградата отчасти не се виждаха от растителността.
— Ах! — извика черновеждата придворна дама. — И това е вашият дворец?
Дегустатов не можа да разбере дали в тези думи е скрита ирония или възхищение и отвърна:
— Такъв е.
— Къде по-хубав е от този на нашия цар — каза черновеждата.
— Как се казвате? — попита я Дегустатов.
— Анфиса Магометовна — отговори придворната.
— Анфиска се казва тя — поправи я княгиня Пустовойт.
— Може и Анфиска — съгласи се придворната, сви рамена и тръгна да се разтъпче. От чистия въздух и от слънцето тя поруменя, страните й придобиха забележима свежест, а в очите й се появи блясък.
Дегустатов въздъхна, мислено я сравни с принцесата и поведе групата по-нататък, към пристройка №2, която не се виждаше от люляковите храсти.
— Изтривайте си краката — каза Дегустатов на хората.
Хората старателно изтриваха крака в грапавата гумена изтривалка и всичко ги учудваше: стъклата на прозорците, големината на самите прозорци, боядисаният покрив, олукът и дори съвсем обикновеният асфалт по алейките.
А когато се озоваха на скърцащата остъклена веранда, където се намираше билярдната маса и откъдето през отворената врата се виждаше коридорът и вратите за стаите от двете страни, принцесата отново се приближи до Дегустатов и каза:
— Ти, изглежда, си всевластен господар, спасителю наш.
— Аха — потвърди Дегустатов. — Почакайте тук. Ще ида да видя в кои стаи да ви настаня.
Анфиса прекара длан по зеленото сукно.
— А леглото не е покрито с балдахин — каза тя.
— Какъв балдахин? — обърна се Дегустатов.
Анфиса, ужасна шмекерка, тайна внучка на същата онази магьосница, която беше приспала всички, усмихната, с две трапчинки на бузите, посочи билярдната маса и добави: