— А къде държиш пухеника, господарю?
— Лъжете се — усмихна й се Дегустатов, — това не е легло, а маса за игра на билярд. Търкаляме топчици по нея.
Той надзърна в една от стаите. В нея имаше четири неприготвени още легла. „Тук ще настаня стражата — помисли си той. — В следващата — жените и княгините. За тях ще трябва да оставя още една стая. За старчето Ерьома и за петия войник — малката, по-далеч от принцесата. Остава една свободна стая. Добре ще е да я дам на Анфиса. Но кой знае, ами ако започнат разправии. Те са от феодалния строй. А ковчежето и другия там багаж да ги сложат в килера, до тоалетната. Пък и не знам дали могат да ползват тоалетна — в пещерата не видях подобно нещо.“
Дегустатов се позабави в тоалетната. Фаянсовите плочки блестяха от лъчите на проникващото през матовото стъкло слънце. Можеше да зареже всичко, да повика директора на музея. И толкоз. Ще остане скъпоценният пръстен и съобщение в местния печат. Дегуста тов извади пръстена от джоба си. Той беше масивен, на вид златен, а камъкът искреше със зелено сияние. Не, трябва да се провери какво има в ковчежето. Имаше и оправдание: щом го карат да се ожени за принцесата, която беше целунал, тогава е нужно внимателно да се измъкне от създалото се положение.
Дегустатов размисляше, кроеше планове и несъзнателно въртеше пръстена на кутрето си. Пръстенът се завърташе трудно. Дегустатов дори се понасили, искаше да го извърти така, че пак да види искрящия камък. И още щом направи това, до него в тоалетната се появи вран кон. На коня му беше тясно. Опашката му опираше в стената и той виреше муцуната си нагоре, за да не блъсне Дегустатов.
— Само това липсваше — ядосано рече Дегустатов.
— Какво ще заповядаш, доблестни юнако? — запита конят с човешки глас. — Ако трябва да победим злия Кощей или пък за някакъв друг подвиг — аз съм готов. Нали ти си годеникът на моята скъпа принцеса?
— По-тихо, че ще чуят хората — рече Дегустатов.
— Нека чуят — отвърна конят. — Дори е по-добре, че ще чуят. Нека всички знаят, че аз, конят Вятърко, съм твой слуга. Нека треперят враговете ти.
Дегустатов погледна коня и мислено преброи враговете си. За врагове той броеше Корнелий Удалов от строителната организация, защото протакаше ремонта, бившата директорка на музея, която го критикува в градския вестник за културния живот в почивния дом, съседа си по квартира и още много други. За борба с тях по-необходимо беше мастило, отколкото говорещ кон.
— Моите врагове треперят от мен и без кон — дипломатично отговори Дегустатов. — Така че не се нуждая от услуги.
— Е, като не се нуждаеш, не се нуждаеш — рече конят. — Завърти пръстена около кутрето си и аз ще изчезна. А да ти донеса ли вълшебен меч?
— Да не си посмял — отвърна Дегустатов. — Току виж, си порязъл някого.
— Нещо не ми харесваш твърде, юнако — каза конят, като удряше копито по плочките на тоалетната. — Нещо не си в ред. Дано принцесата не се откаже да се омъжи за теб.
— Не я карам насила — каза Дегустатов и за да не се впусне в разсъждения конят, завъртя пръстена около пръста си и конят Вятърко изчезна, сякаш не е бил тук. Само въздухът намирисваше на конска пот. Дегустатов дори отиде до прозорчето и го отвори. А пръстена скри във вътрешния джоб на сакото. Бутилката остави на прозорчето. Тя не му трябва вече. „А за коня трябва да си помисля как да го използвам. Но не сега, не сега. Сега трябва да прибера хората от верандата. Току виж, някой се отбие в почивния дом — тогава ще стане каквато ще стане тя!“
Дегустатов тръгна бързо към верандата.
— Живи и здрави ли сте? — бодро запита той.
— Живи сме — отвърнаха гостите.
— Защо, има ли някаква опасност? — попита княгиня Пустовойт.
— Да. Аз имам много врагове.
— А къде са слугите ти? — запита принцесата. — Къде е охраната?
— Освободил съм слугите, Леночка — учтиво отвърна Дегустатов.
— Невидими духове заменят една част, а друга част не са тук…
— Сигурно са в поход — каза един от стражниците.
— Точно така — потвърди Дегустатов.
— Засега ще се настаним в тази къща. Бъдете кротки и тихи, ясно ли е?
— Просто да се чудиш — каза княгиня Пустовойт. — Хем ни спасява, хем ни застрашава. Ние мислехме, че ще пируваме и ще се веселим. А той ни доведе в безлюдна къща.
— После ще ми бъдете благодарни — отговори Дегустатов.
— Гладни сме, Иван — обади се принцесата.
— Иван Юриевич — поправи я той. Принцесата се изчерви, засегна се.
— Какво красиво презиме — каза Анфиса.
На Дегустатов му стана приятно от тази похвала.