— Говори на чужд език — каза Александра Евгениевна. — Страшно уважавам хора, владеещи чужди езици.
Не можа да се завърже разговор. Зад гърба на Анфиса се показа строгият Дегустатов, закани им се с пръст и хлопна прозореца.
— Видя ли я? — каза леля Шура. — С кокошник2 и със старинен сарафан. Нали е съвместна постановка.
Двете продължиха нататък по алейката, коментирайки новината, а пък Анфиса вдигна полата си до коленете, разходи се из стаята, като показваше яките си красиви крака, и запита Дегустатов:
— Ето така се обличат в твоето царство, нали?
— Дори още по-късо — призна Дегустатов. Искаше да покаже колко късо, но на вратата се показа княгиня Пустовойт, прецени обстановката и изрече:
— Господарю, в твоето царство може би всички жени ходят гологлави и безсрамно си заголват краката, но имай пред вид, че принцесата не бива да научи това. Така че нареди на твоите прислужнички да си удължат полите. И до сватбата не се навъртай около Анфиска.
Когато леля Шура и Александра Евгениевна се прибраха в дежурната стая, за да приготвят чая, завариха там гостенин. Нещо като гостенин, племенникът на леля Шура, пожарникарят Ерик. Седеше си до свирещия самовар и си четеше, подготвяше се за изпити в педагогическия институт.
— Какво те води към нас? — запита леля Шура, след като поздрави. — Да не ти се е случило нещо?
— Няма нищо — каза Ерик. — Дошъл съм по служба. Да проверя противопожарния инвентар, преди да е започнал сезонът. В какво състояние са пожарогасителите, лопатите, куките, пожарните табла — дали всичко е подготвено.
— С директора няма да може да се срещнеш — каза Александра Евгениевна.
— Няма ли го?
— Не, тука си е. Но е обкръжен от московски красавици. Казват, че между тях била и Чурсина.
— Чурсина не е тук — каза леля Шура. — Но при нас е пристигнала една киногрупа, ще снимат исторически филм за Пугачов. Плащането ще стане по банкова сметка.
— Чудна работа — каза Ерик. — Възможно ли е да са минали през града и никой да не ги забележи?
— Ето че са минали — каза леля Шура.
— И дълго ли ще стоят?
— Докато завършат снимането.
— Ще ида да ги видя — каза Ерик и остави книгата си.
— Да не си посмял — извика леля Шура. — Дегустатов ще те убие на място. Нали го познаваш какъв е заядлив. Все мърмори.
— Ще ида — каза Ерик. — Нищо не може да ми направи. Трябва да проверя пожарогасителите.
По пътя за второто крило Ерик провери червеното противопожарно табло до волейболната площадка. Пожарогасителите бяха свалени от него, но една лопата беше останала. Поради това, че трябваше да направи кръг, Ерик се приближи към дома не откъм верандата, а от задната страна, където бяха умивалниците и тоалетната. Оттам се чуваха гласове, спорове. И толкова високо разговаряха, че Ерик можа без усилия да подслуша.
— Слушай, болярино — каза нечий млад глас. Това беше стражникът, но Ерик, разбира се, не можеше да знае това. — Виждал ли си ти такова царство, където две безсрамници са се затопили и се разхождат и повече никого? Нито хора, нито коне. А на нашия спасител калпакът му продънен в средата. Може той изобщо да не е царският син Иван, ами Иван-глупака?
— За такива приказки езика ти ще отрежат — отвърна назидателно старческият глас. — Страх ме е само, че тук няма глупаци. Виж какви свещи има!
— Забелязах. Висят от тавана, а восък не капе.
— Това казвам и аз. Леглата с железни крака. И покривът с желязо покрит. В устата си има златен зъб. Дано не сме попаднали в плен на нечиста сила. Аз съм вече стар, скоро ще умра. Жал ми е за вас, младите. Животът е пред вас.
— Господ да ни е на помощ — уплаши се младият. — Кажи ми, дядо Ерьома, срещал ли си в старите книги нещичко за такъв род магия?
— Срещал съм — отвърна старецът. — Дяволът с желязна колесница унищожил всичко живо. Може вече и своите да е избил, нали виждаш, в дворците му е пусто.
А сега се е заловил с нас. Аз съм дал клетва на стария цар за цял живот: да опазя дъщеря му от всички злини. В онази съдбоносна минута успях да й сложа на пръста скъпоценен пръстен. Завъртиш ли го — веднага идва на помощ конят Вятърко и отнася Альонушка, където трябва. Но къде е пръстенът? Загуби се. Дали Иван не го е скрил? Но ако това е вярно — кой му е подшушнал? Враг на човешкия род…
Гласовете се чуваха вече по-слабо, сякаш разговарящите се бяха обърнали с гръб към прозореца.
„Репетират — помисли си Ерик. — И колко естествено излиза при тях.“ Отново дочу младежкия глас:
— Иван каза, че тук е нужникът. Нали така каза?
— Така. И ни е излъгал, разбира се. Тук стените са облечени с бял камък, сякаш е дворец. И някаква чаша от бял камък. И тече кристално чиста вода. Види се, е искал да замърсим това чисто място, та после да ни накаже със смърт.