— Та нима не ще се възправи Тургон срещу Моргот, както вярват всички Елдари? — запитал Туор. — И що очакваш от мене, Владетелю, ако ида сега при Тургон? Вярно, готов съм да тръгна по бащиния си път и да застана до краля в тежък час, ала не ще помогне кой знае колко един простосмъртен сред мнозината храбри бойци от Върховния народ на Запада.
— Щом съм решил теб да пратя, сине Хуоров, то недей да се съмняваш, че има защо, ако и да носиш един-единствен меч. За вечни времена ще запомнят елфите доблестта на Едаините и ще се питат с почуда отде взимат храброст да жертват тъй охотно живота си, който е толкоз кратък на тая земя. Ала не само заради твоята доблест те пращам, а искам да отнесеш на света надежда, що сам не подозираш и да разпалиш светлина, която ще разсече мрака.
Докато говорел Улмо тия слова, далечният шепот на бурята прераснал в мощен рев, налетял вятър и небето почерняло; а плащът на Властелина се развял като облак.
— Върви сега — рекъл Улмо, — та да не те погълне Морето. Защото Осе се подчинява на Мандос и гняв го е обзел заради Прокобата.
— Да бъде волята ти — отвърнал Туор. — Но ако избегна Прокобата, какви слова да предам на Тургон?
— Ако стигнеш при него — казал Улмо, — то словата сами ще изникнат в ума ти и устата ти ще изрече каквото желая. Говори и не бой се! Подир туй постъпи както повелява доблестта в сърцето ти. Не се разделяй с плаща, защото той ще те пази. А от гневната стихия на Осе ще ти изпратя спътник, та да те води напред — да, с теб ще крачи последният моряк от последния кораб, заминал да дири далечния Запад чак додето изгрее Звездата. Тръгвай сега към сушата!
Сетне отекнал гръм и мълния лумнала над морето; и Туор зърнал Улмо да се възправя насред вълните като сребърна кула, обляна във вихрен пламък. Викнал тогава сред воя на вятъра:
— Тръгвам, Владетелю! Ала сърцето ми вечно ще копнее за Морето.
А Улмо надигнал огромен рог и с дъха си изтръгнал от него могъща песен, пред която воят на вятъра бил като тих полъх над спокойно планинско езеро. И щом я чул Туор, усетил как го обгръща и цял го изпълва, та бреговете на Средната земя сякаш изчезнали и съзрял във величаво видение всички води на света — от тънките струйки дълбоко в земята до далечните устия на реките, от плажовете и заливите до необятните простори. Видял как бушува Великото море, изпълнено със странни създания чак до здрачните дълбини, където сред вечен мрак кънтят гласове, носещи ужас за простосмъртните. С вездесъщия взор на Валарите зърнал безбрежната шир да лежи неподвижна под златното око на Анар, да искри под виторогата Луна или да се разбива на гневни грамади срещу Сенчестите острови11, а нейде още по-далече, отвъд безброй левги и почти недостъпна за окото, видял огромна планина, що се издигала като облак до невъобразими висоти, а в подножието й блестели дългите вълни на прибоя. И докато се напрягал да чуе звука на тия далечни вълни и да различи по-ясно вълшебната светлина, песента изведнъж секнала и той останал да стои под грохота на бурята, а разклонена мълния раздрала небесата над него. Изчезнал бил Улмо, а морето бушувало и бесните вълни на Осе препускали срещу скалните стени на Невраст.
Побягнал Туор от морската ярост и едва смогнал да се изкатери до високите тераси; защото вятърът го блъскал към канарите с такава сила, че щом се добрал догоре, рухнал на колене. Подирил тогава убежище в празните, мрачни зали и цяла нощ седял върху каменния трон на Тургон. Дивият напор на бурята разтърсвал дори колоните и на Туор му се струвало, че вихърът е изпълнен със стенания и безумни крясъци. Ала понеже бил уморен, от време на време заспивал и в съня си срещал множество видения, от които в паметта му се съхранило само едно: остров видял с висока планина по средата, а зад нея слънцето вече залязвало и сенки плъзвали из небето; но над острова греела самотна и ярка звезда.
11
Бел.9: Най-вероятно Сенчестите острови са всъщност Омагьосаните острови, които се описват в глава 11 на „Силмарилион“, „пръснати като мрежа от север на юг из Сенчестите морета“ при Укриването на Валинор.