След това видение Туор се унесъл в дълбока дрямка, а додето се разсъмне, бурята вече била отминала, влачейки черните облаци към далечния Изток. Най-сетне той се събудил в сивия предутринен здрач, станал от високия трон и както вървял през сумрачната зала, видял, че я изпълват безброй морски птици, подгонени от стихията; и излязъл навън, докато далече на запад звездите бледнеели пред идващия ден. Тогава съзрял, че през нощта могъщи вълни били навлезли далече навътре в сушата, надхвърляйки с гребените си най-високите канари, та дори терасите пред чертога били осеяни с купища водорасли. Слязъл Туор до най-ниската тераса и като погледнал надолу, видял сред обломките и камъните в нейното подножие да се подпира на стената един елф, наметнат с подгизнал сив плащ. Безмълвен бил той и се взирал над опустошения бряг към дългите хребети на вълните. Покой царувал наоколо и не се чувал друг звук, освен грохота на прибоя.
Както стоял и гледал безмълвната сива фигура, Туор изведнъж си припомнил словата на Улмо, та едно непознато име самичко дошло на устните му и се провикнал:
— Добре дошъл, Воронве! Чаках те.12
Извърнал се тогава елфът, вдигнал глава и като срещнал пронизващия поглед на морскосивите му очи, Туор разбрал, че е от благородното племе на Нолдорите. Но страх и изумление проличали в погледа, щом съзрял Туор да се извисява на стената над него, загърнат в плащ като сянка, изпод която прозирала искрящата елфическа ризница върху гърдите му.
Миг стояли така и всеки от тях се мъчел да разчете лицето на другия, а сетне елфът станал и ниско се преклонил пред нозете на Туор.
— Кой си ти, владетелю? — запитал той. — Дълго се борих с безмилостното море. Кажи ми, станало ли е нещо велико, откакто напуснах сушата? Рухна ли Сянката? Излезе ли на бой Потайният народ?
— Не — отвърнал Туор. — Сянката приижда, а Потайните още се крият.
Дълго мълчал Воронве, без да го изпуска от поглед.
— Но кой си ти? — запитал отново. — Преди дълги години напусна моят народ тия места и оттогава никой не се е заселвал тук. Сега усещам, че въпреки одеждите не си от тях, както помислих изпървом, а от рода човешки.
— Тъй е — рекъл Туор. — А ти не си ли последният моряк от последния кораб, що потеглил към Запада от Заливите на Кирдан?
— Да — отговорил елфът. — Аз съм Воронве, син на Аранве. Ала не разбирам откъде знаеш името и участта ми.
— Знам ги, защото снощи говорих с Владетеля на Водите — отвърнал Туор — и той каза, че ще те спаси от гнева на Осе и ще те прати насам, за да ми бъдеш водач.
Провикнал се тогава Воронве със страх и трепет:
— Разговарял си с Всемогъщия Улмо? Виждам, велика е твоята доблест и славна съдба те очаква! Но накъде да те водя, владетелю? Защото сигурно си крал сред людете и мнозина очакват твоето слово.
— Не, беглец от робство съм аз — рекъл Туор — и самотен изгнаник сред пущинака. Но имам вест за Тургон, владетеля на Потайното кралство. Знаеш ли по кой път да го открия?
— В днешните мрачни дни мнозина станаха роби и изгнаници, макар да имат славно потекло — отвърнал Воронве. — За мен си владетел човешки по право. Но и да беше най-знатен сред своя народ, пак не би имал право да дириш Тургон и напразно ще хабиш сили. Дори да те отведа пред самите му порти, не ще можеш да влезеш.
— За друго не моля, освен да ме отведеш до тия порти — рекъл Туор. — Там Прокобата ще се пребори със Замисъла на Улмо. Ако ли Тургон не ме приеме, свършена ще е моята задача и Прокобата ще надделее. А колкото до правото ми да диря Тургон, знай, че аз съм Туор, син на Хуор и сродник на Хурин — имена, които Тургон не ще забрави. Освен туй го диря по повеля на Улмо. Нима е забравил Тургон за онзи, що му каза някога: Помни, че последната надежда на Нолдорите идва откъм Морето? И още: Когато заплахата наближи, от Невраст ще дойде пратеник да те предупреди13. Аз съм онзи, който трябва да дойде и затуй облякох доспехите, що някога са ми приготвили.
Сам се смаял Туор, като чул какво изрича, понеже дотогава не знаел словата, с които Улмо изпроводил Тургон от Невраст, както впрочем не ги знаел и никой друг, освен Потайния народ. А дваж повече се смаял Воронве; но само извърнал глава и с въздишка погледнал Морето.
— Уви! — промълвил той. — Не исках да се завръщам натам. И сред морската шир неведнъж съм се заричал, ако някога стъпя на суша, да заживея в покой далече от Сянката на Севера — при Кирдан край Заливите, или може би сред прекрасните поля на Нан-татрен, где пролетта е по-сладка и от сърдечен копнеж. Но ако злото се е разраснало додето странствах по вълните и наближава сетният час, значи трябва да бъда при своя народ. — Обърнал се пак към Туор и рекъл: — Ще те отведа до потайните порти; защото само безумец би оспорил заръката на Улмо.
12
Бел.10: За сравнение виж „Силмарилион“, стр. 251–252: „А когато Тургон чул за това [след Нирнает Арноедиад], пак пратил вестоносци към устието на Сирион и подирил помощ от Кирдан Корабостроителя. По негова молба Кирдан изградил седем бързи кораба и те отплавали към Запада; ала повече не дошли вести а тях, освен за последния. Моряците на този кораб дълго се борили с вълните, додето накрая изгубили надежда и поели обратно, но пред самите брегове на Средната земя ги посрещнала свирепа буря; Улмо обаче спасил един моряк от гнева на Осе и вълните го изхвърлили на брега в Невраст. Този моряк се наричал Воронве и бил един от ония, що Тургон изпратил от Гондолин.“ Виж също така „Силмарилион“, стр. 309.
13
Бел.11: В глава 15 на „Силмарилион“ точните думи на Улмо гласят: „Помни, че истинската надежда на Нолдорите лежи на запад и идва откъм Морето“ и „Но ако наистина наближи тази заплаха, чак от Невраст ще дойде пратеник да те предупреди“.