След като Гандалф изцелил Теоден, положението се променило. Кралят отново поел военната власт в ръцете си. Еомер бил върнат на длъжност като Пръв воевода в пълния смисъл на думата, готов да поеме командването, ако кралят падне убити или загуби сили; официалната титла обаче не се използвала и в присъствието на краля той можел само да го съветва, без да издава заповеди. В действителност ролята му до голяма степен напомняла тази на Арагорн — могъщ и страшен боец от спътниците на краля280.
Когато в Черноденската долина бил свикан всеобщият Сбор и вече имало относителна яснота около предстоящия път и бойния ред281, Еомер запазил тази си роля в близост до краля (като командир на челния еоред от Кралската стража) и като пръв негов съветник. Елфошлем станал Воевода на Пределите и и застанал начело на първия еоред от Източния сбор. Гримболд (за когото дотогава не се споменава в повествованието) изпълнявал неофициално задълженията на Трети воевода и командир на Западния сбор282. Гримболд загинал в битката сред Пеленорските поля и Елфошлем станал пръв военачалник на новия крал Еомер; когато Еомер потеглил към Черната порта, Елфошлем останал като командир на всички Рохирими в Гондор и отблъснал нашествието на вражеската армия в Анориен („Завръщането на краля“, книга 5, края на девета и началото на десета глава). Той е споменат като един от главните участници в коронацията на Арагорн (пак там, книга 6, глава 5).
Записано е, че след погребението на Теоден, когато Еомер се заел да възстанови реда в кралството, Еркенбранд станал Западен воевода, а Елфошлем — Източен воевода и тези звания се запазили вместо Втори и Трети воевода, за да бъдат равнопоставени. По време на война чрез специална заповед се определял кралски заместник — носителят на тази титла управлявал страната докато кралят бил на поход с войската, или поемал военното командване, ако по някакви причини се налагало кралят да остане в двореца. В мирно време длъжността се въвеждала само когато кралят отстъпвал властта си поради заболяване или старост; естествено, в такъв случай я поемал престолонаследникът, ако бил навършил пълнолетие. Но във военно време Съветът не допускал стар крал да изпраща сина си на битка извън границите, ако нямал поне още един наследник.
2
При обсъждането на противоречията между двамата пълководци за значението на Бродовете, към текста е приложена дълга допълнителна бележка. Първата й част до голяма степен преповтаря сведения, изложени другаде, но сметнах за най-уместно да я приведа изцяло.
В древни времена югоизточните предели на Северното кралство минавали по Сивталаз; западните предели на Южното кралство стигали до Исен. До земите между тях (наречени Енедваит или „средна област“) достигнали малцина Нуменорци и нито един не се заселил там. През дните на Кралете тия земи били част от Гондорското кралство283, но се смятали за незначителни и служели единствено за охрана и поддръжка на големия Кралски път. Той стигал от Осгилиат и Минас Тирит чак до Форност далече на север, пресичал Бродовете на Исен и минавал през Енедваит, като се придържал към възвишенията из центъра и на североизток, преди да слезе към западните области около долното поречие на Сивталаз, където пресичал мочурищата по издигнато шосе и достигал големия Тарбадски мост. По онова време областта била слабо населена. Из блатата край устията на Сивталаз и Исен живеели няколко племена на ловци и рибари, наричани „Диви люде“, но сходни по външност и говор с Друедаините от горите в Анориен284. По западното подножие на Мъгливите планини живеели разпилени потомци на хората, наречени по-късно от Рохиримите Дунеземци — мрачни люде, досущ като древните племена от долините на Бялата планина, върху които паднало проклятието на Исилдур285. Те мразели Гондор, но макар да не им липсвала храброст и решителност, били твърде малобройни, а и твърде се бояли от мощта на Кралете, та не смеели да ги нападат, нито пък да откъснат очи от Изтока, откъдето идвали всичките им беди. Както всички народи в Арнор и Гондор, Дунеземците пострадали от Страшната чума през 1636–37 г. на Третата епоха, но все пак значително по-леко, тъй като живеели уединено и рядко общували с други племена. Когато свършило времето на Кралете (1975–2050) и започнал упадъкът на Гондор, те на практика престанали да бъдат негови поданици; Кралският път през Енедваит бил занемарен, а Тарбадският мост рухнал и на негово място останал опасен брод. Границите на Гондор минавали по Исен и Каленардонския пролом (както го наричали тогава). Проломът се охранявал от крепостите Агларонд (Рогоскал) и Ангреност (Исенгард), а около Бродовете на Исен, единствения удобен път към Гондор, винаги имало стража, готова да отблъсне нашествие от „Дивите земи“.
280
Онези, които не знаели за събитията в двореца, можели само да предполагат, че подкрепленията потеглят на запад под командата на Еомер като единствен оцелял Воевода на Пределите. (Бележка на автора.) Тук се намеква за думите на Кеорл — Конника, който посрещнал подкрепленията от Едорас и разказал какво се е случило при Втората битка край Бродовете на Исен („Двете кули“, книга 3, глава 7).
281
Още преди да седне на трапезата, Теоден незабавно свикал „пълководците и воеводите“; съвещанието обаче не е описано, тъй като Мериадок не присъствал на него („Питам се за какво ли говорят“). (Бележка на автора.) Става дума за събитията от „Завръщането на краля“, книга 5, глава 3.
282
Гримболд бил по-дребен военачалник на Конниците от Западните предели под командването на Теодред и заслужил това положение заради своята доблест в двете Сражения край Бродовете, тъй като Еркенбранд бил по-възрастен, а кралят се нуждаел от достоен и почитан заместник, комуто да повери малката войска, оставена за защита на Рохан. (Бележка на автора.) Във „Властелинът на Пръстените“ се споменава за Гримболд едва при последното подреждане на Рохиримите преди Минас Тирит („Завръщането на краля“, книга 5, глава 5).
283
Твърдението, че по време на Кралете Енедваит е бил част от Гондорското кралство изглежда в противоречие с казаното малко преди това, че „западните предели на Южното кралство стигали до Исен“. Другаде (виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“) се казва, че земите на Енедваит „не спадали към никое кралство“.
284
За сравнение виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“, където се казва, че „многоброен, но варварски народ от рибари обитавал между устията на Гватло и Ангрен (Исен)“. Не се споменава за никаква връзка между тия хора и Друедаините, макар за последните да е казано, че са живеели (и оцелели до Третата епоха) на полуостров Андраст, южно от устието на Исен (виж края на „Друедаините“ и Бележка 13 към същата глава).
285
За сравнение виж „Властелинът на Пръстените“, Приложение Е („За хората“): „Дунеземците били потомци на люде, що през отминали времена обитавали долините на Бялата планина. Техни сродници били Мъртвите от Черноден. Но през Мрачните години някои се преселили към южните долини на Мъгливите планини, а оттам неколцина стигнали на север из пущинаците чак до Могилните ридове. От тях произлезли жителите на Брее; но те отдавна се били присъединили към Северното кралство Арнор и възприели Западняшкия език. Само в страната Дун людете от това племе съхранили своя език и обичаи, та си останали потайни, недружелюбни към Дунеданците и пълни с ненавист към Рохиримите“.