Но по време на Тревожния мир (от 2063 до 2460 г.) населението из Каленардон намаляло — година подир година най-енергичните отивали на изток да отбраняват границите по Андуин; ония, които оставали, се превръщали в неуки селяни, откъснати от тревогите на Минас Тирит. Крепостните гарнизони не се обновявали и останали да зависят от местни потомствени вождове, в жилите на чиито потомци течала все по-смесена кръв. Защото Дунеземците потайно и упорито се прехвърляли отвъд Исен. Тъй било, когато атаките откъм Изтока срещу Гондор се подновили, а орки и източни пришълци нахлули в Каленардон и обсадили крепостите, които едва ли щели да устоят задълго. Тогава дошли Рохиримите и подир Еорловата победа сред Полето на Келебрант през 2050 година неговият многоброен и войнствен народ навлязъл с несметните си табуни в Каленардон, та унищожил или прогонил източните нашественици. Наместникът Кирион им отстъпил Каленардон, който занапред бил наречен от тях Ездитни предели, а от гондорците — Роханд (по-късно Рохан). Рохиримите незабавно пристъпили към заселване на областта, макар че през царуването на Еорл все още имало нападения по източните им граници покрай Емин Муил и Андуин. Но по времето на Брего и Алдор Дунеземците отново били разбити и изтласкани отвъд Исен, а около Бродовете имало зорка охрана. Тъй Рохиримите си спечелили омразата на Дунеземците, която не стихнала чак до далечното бъдеще, когато се завърнал кралят. Случело ли се Рохиримите да отслабнат или да ги сполети беда, Дунеземците подновявали нападенията си.
Нямало по вярно спазван съюз между два народа от този на Гондор и Рохан според Клетвата на Кирион и Еорл; а и нямало по-подходящи пазители за Роханската степ от волните Конници. И все пак владенията им имали една сериозна слабост, както проличало най-ясно през дните на Войната за Пръстена, когато тя едва не довела до гибелта на Рохан и Гондор. Дължала се на много причини. Преди всичко на туй, че Гондор вечно гледал на изток, откъдето идвали всичките му беди; Наместниците смятали за дреболия враждата с „дивите“ Дунеземци. Друга причина се кореняла в това, че Наместниците държали под своя лична власт кулата Ортанк и крепостта Исенгард (Ангреност); ключовете на Ортанк се съхранявали в Минас Тирит, кулата била затворена, а Исенгард се охранявал само от наследствен гондорски вожд и малобройното му племе, към което се присъединили потомците на гарнизона от Агларонд. Крепостта там била възстановена с помощта на гондорски зидари и поверена на Рохиримите286. Оттам се осигурявали бранители за Бродовете. Обикновено селищата им били в подножието на Белите планини и из долините на юг. Към северните покрайнини на Западния предел отивали рядко и само по необходимост, тъй като се бояли от дебрите на Ветроклин (Ентолес) и навъсените стени на Исенгард. Избягвали „Господаря на Исенгард“ и неговия потаен народ, понеже смятали, че там се занимават с черна магия. А посещенията на пратеници от Минас Тирит в Исенгард ставали все по-редки, додето накрая съвсем престанали; изглежда, сред безбройните си грижи Наместниците забравили за Кулата, макар и да пазели ключовете й.
Ала западната граница и поречието на Исен зависели от Исенгард и древните гондорски крале очевидно добре са разбирали това. Исен се спускал надолу от своите извори по източната стена на Исенгардския пръстен и когато поемал на юг, все още бил млада река, та не представлявал сериозна преграда срещу нашествие въпреки своите буйни и учудващо студени води. Но на запад от Исен се отваряла Голямата порта на Ангреност и ако в крепостта имало сигурен гарнизон, само могъща вражеска сила можела да навлезе в Западния предел. Освен туй в сравнение с Агларонд, Ангреност бил два пъти по-близо до Бродовете, към които от Портата водел удобен път, минаващ предимно по равна местност. Ужасът, що витаел около могъщата Кула и страхът от сумрака на Ветроклин зад нея можел донякъде да опази крепостта, но ако бъдела занемарена и обезлюдена, както станало по-късно по време на Наместниците, тая защита нямало да трае дълго.
286
Които наричали местността