И наистина се оказало тъй. По времето на крал Деор (от 2699 до 2718 г.) Рохиримите открили, че не е достатъчно да охраняват Бродовете. Тъй като нито Рохан, нито Гондор обръщал внимание на онова кътче от кралството, едва много по-късно узнали какво се случило там. Родът на гондорските вождове в Ангреност се прекъснал и командването на крепостта попаднало у семейство от простолюдието. Казват, че в жилите на тия хора отдавна течала смесена кръв и те били по-благосклонни към Дунеземците, отколкото към „дивите Северняци“, които им отнели земите; от далечния Минас Тирит изобщо не се интересували. След смъртта на крал Алдор, който прогонил последните Дунеземци и дори организирал наказателен поход из земите им в Енедваит, Дунеземците с тайната помощ на Исенгард и прикрито от Рохан почнали пак да се промъкват към северните краища на Западния предел, като създавали селища из планинските долини на запад и изток от Исенгард и дори в южните покрайнини на Ветроклин. При царуването на Деор те вече не криели своята враждебност и нападали табуните на Рохиримите из Западния предел. За Рохиримите скоро станало ясно, че тия нападатели не са прекосили Исен през Бродовете или нейде на юг, защото наоколо имало охрана287. Затова Деор повел военен поход на север и там го пресрещнала войска от Дунеземци. Разбил ги; но с покруса открил, че и Исенгард е враждебен. Като си мислел, че е отървал Исенгард от вражеска обсада, той пратил към Портите вестоносци с дружески слова, ала Портите били затворени и иззад тях не дошъл друг отговор, освен рояци стрели. Както станало известно след време, приетите като приятели Дунеземци завладели Исенгардския пръстен и избили малцината потомци на древната стража, които (за разлика от мнозинството) не желаели да се смесят с Дунеземското племе. Деор незабавно пратил вест до Наместника в Минас Тирит (през 2710 година това бил Егалмот), ала той не могъл да изпрати помощ и Дунеземците продължили да владеят Исенгард, додето подир Дългата зима (2758–59 г.) мнозина от тях измрели от глад, та били принудени да се предадат на Фреалаф (впоследствие пръв крал от Втората династия). Но Деор нямал достатъчно сили за щурм или обсада на Исенгард, затова още дълги години Рохиримите били принудени да държат силни кавалерийски отряди из северните области на Западния предел; тъй било до големите нашествия през 2758 година288.
Поради всичко това е напълно разбираемо, че когато Саруман предложил да поеме ръководството над Исенгард, за да го възстанови като част от западната отбрана, идеята била подкрепена единодушно от крал Фреалаф и Наместника Берен. След като Саруман се настанил в Исенгард и Берен му предал ключовете на Ортанк, Рохиримите се завърнали към предишната си задача да охраняват Бродовете на Исен като най-уязвима точка по западните им граници.
Едва ли може да има съмнение, че Саруман е предложил това напълно искрено, или поне с доброто желание да осигури отбраната на Запада, стига само да бъде пръв ръководител на тази отбрана и да стои начело на пълководците. Той бил мъдър и ясно разбирал, че както чрез своето положение, така и чрез могъществото си, Исенгард е изключително важен. Линията на Исен, хваната в клещи между Исенгард и Рогоскал, създавала сигурна защита срещу нашествие откъм Изтока (независимо дали е подстрекавано и ръководено от Саурон или някой друг) — тъй се осуетявали всякакви опити за обкръжаване на Гондор или нахлуване в Ериадор. Ала накрая той се отдал на злото и се превърнал във враг; но макар че получавали вести за растящата му злоба към тях, Рохиримите продължавали да насочват защитата си предимно към Бродовете, додето откритото нападение на Саруман не им доказало, че Бродовете не ще са от полза без подкрепата на Исенгард, а във война срещу него стават напълно излишни.
Част четвърта
I
Друедаините
Народът на Халет бил различен от останалите Атани и говорел на отделен език; и макар че се включил в общия съюз с Елдарите, той си останал особен народ. Помежду си людете му винаги разговаряли на своя език и въпреки че им се наложило да изучат Синдаринския за общуване с Елдарите и другите Атани, мнозина го говорели неуверено, а сред ония, що рядко излизали извън горите си, някои съвсем не го разбирали. Неохотно приемали новите порядки и нрави, а съхранявали множество обичаи, твърде странни за Елдарите и останалите Атани, с които рядко имали връзки, освен във военно време. И все пак всички ги ценели високо като верни съюзници и страховити бойци, макар да пращали само малки отряди извън своите граници. Защото те били и си останали до края дребен народ, загрижен най-вече да защити горските си владения, та тъкмо в боя сред дебрите постигали най-големи победи. Дълго време дори специално обучените за подобна война орки не смеели да припарят до техните граници. Един от странните им обичаи бил, че в тяхната войска имало много жени, макар те рядко да взимали участие в големите битки из далечни страни. Несъмнено този обичай идвал от древни времена289; защото предводителката им Халет била прославена амазонка с охрана единствено от подбрани и верни жени290.
287
Често имало нападения срещу гарнизона по западния бряг, но те не били особено енергични — истинската им цел била да отклонят вниманието на Рохиримите от северните области. Бележка на автора.
288
Описанието на тези нашествия срещу Гондор и Рохан е включено в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“.
289
Бел.1: Туй не се дължало на някакво тяхно особено положение в Белерианд и навярно по-скоро било причина, отколкото резултат на тяхната малобройност. Те се множали далеч по-бавно от другите Атани, та едва смогвали да заместят загиналите в сражения; и все пак често жените им (който били по-малобройни от мъжете) оставали неомъжени. (Бележка на автора.)
290
Бел.2: В „Силмарилион“ Беор описва пред Фелагунд Халадините (наричани по-късно Народ на Халет) като племе, „с което се различаваме по говор“ (стр. 177). Казано е също така, че те „си останали отделно племе“ (стр. 183) и че били по-ниски от Беоровите потомци; „рядко говорели и не обичали шумните тълпи; мнозина от тях обичали самотата и бродели на воля из зелените лесове, докато земите на Елдарите били още нови и омайни за тях“ (стр. 185). В „Силмарилион“ не се споменава нито за придържането им към собствения език в Белерианд, нито за амазонските традиции в тяхното общество, освен че Владетелката Халет била храбра в боя и предводителка на народа.