Най-странният от всички обичаи сред Народа на Халет бил този, че между тях имало люде от съвсем различен вид291, каквито нито Елдарите в Белерианд, нито другите Атани били виждали дотогава. Те не били много, може би едва неколкостотин, и живеели поотделно на родове или малки племена, ала в крепка дружба като членове на една и съща общност292. Людете от Народа на Халет ги наричали на своя език с името друг. За очите на Елфите и другите хора те не изглеждали красиви — били тантурести (високи около четири фута), но много широкоплещести, с масивни бутове и къси дебели нозе; имали дълбоко хлътнали очи, буйни вежди и плоски носове, а по широките им лица нямало друга растителност освен веждите и у малцина (които много се гордеели с това) по няколко редки черни косъмчета насред брадичката. Лицата им обикновено оставали безизразни, най-подвижната им част била широката уста; а движението на плахите им очи се забелязвало само отблизо, понеже били тъй черни, че зениците не се различавали, ала от ярост понякога в тях лумвали червени пламъчета. Имали глухи и гърлени гласове, но смехът им бил истинска изненада — звучен и буен, той неизменно заразявал елфи и люде със своето чисто веселие, недосегаемо за презрение или злоба293. В мирно време те често се смеели при работа или игра, също както на тяхно място другите люде биха запели. Ала можели и да бъдат безмилостни врагове, а щом веднъж се събудел, огненият им гняв трудно изстивал, макар да не го издавало нищо, освен светлинките в очите им; защото те се биели мълчаливо и не ликували при победа дори и над орките — единствените същества, към които изпитвали неугасима ненавист.
Елдарите наричали тия люде Друедаини, като по този начин ги причислявали към Атаните294, защото печелели обичта на всички, що ги познавали. Уви, те не били дълголетни и ставали все по-малко, тъй като понасяли тежки загуби във враждата си с орките, които ги ненавиждали също тъй люто и най-много се радвали ако можели да хванат някой от тях и да го измъчват. Казват, че когато победите на Моргот унищожили всички кралства и твърдини на елфи и люде в Белерианд, от Друедаините останали само няколко рода, предимно жени и деца, що подирили сетно убежище край устието на Сирион295.
В ранните си дни те оказвали големи услуги на людете, между които живеели, затова мнозина ги търсели; ала рядко се съгласявали да напуснат земите на Халадините296. Имали рядката дарба да проследяват всяка жива твар и споделяли с приятелите си всичко, що знаели; ала учениците им оставали далеч зад тях, понеже Друедаините използвали острия си нюх не по зле от хрътки, а при туй притежавали и зорки очи. Хвалели се, че могат да надушат орки откъм наветрената страна много преди людете да ги забележат, и седмици наред да следят мириса им навсякъде, освен по течаща вода. В познанията си за всички зелени растения почти се изравнявали с елфите (макар да не били техни ученици); и казват, че ако се преселели в непознат край, скоро опознавали всички тамошни растения до най-дребната тревичка, давали имена на непознатите и бързо узнавали кои са отровни, а кои полезни и годни за ядене297.
Също като другите Атани, Друедаините не познавали писмеността, преди да срещнат Елдарите; но така и не се научили да използват техните руни и писмена. А сами не създали нищо повече от няколко най-простички знаци, чрез които бележели пътеките или си предавали сведения и предупреждения. Изглежда, още от най-далечното минало имали малки кремъчни инструменти за рязане на дърво и стъргане на кожи, та продължавали да ги използват, макар че Атаните опознали металите и основите на ковашкото изкуство още преди да стигнат в Белерианд298, понеже металите се намирали трудно, а оръжията и инструментите от тях били извънредно скъпи. Но когато чрез общуването с Елдарите и търговията с джуджетата от Еред Линдон тия предмети взели да се срещат по-често из Белерианд, Друедаините се оказали надарени ваятели по камък и дърво. Те вече познавали багрилата, извличани предимно от растения, и рисували по плоските камъни шарки и картини; понякога изстъргвали дънерите във форма на човешки лица, а след това ги боядисвали. Но когато се сдобили с по-здрави и по-остри инструменти, те почнали с неописуемо удоволствие да извайват фигури на животни и хора — било играчки и украшения, било изображения в цял ръст, като творбите на най-добрите им майстори често не се различавали от живите създания. Понякога тия образи били странни, фантастични, та дори и страховити — между мрачните шеги, за които използвали своята дарба, най-често се срещала тази: по границите на земите си слагали изображения на бягащи и пищящи от ужас орки. Правели също тъй статуи на самите себе си и ги разполагали по кръстопътищата или край завоите на горски пътеки. Наричали ги „камъни-пазители“; най-известните от тях се намирали около Теиглинските бродове и всеки от тях представлявал грамаден Друаданец, седнал с цяла тежест върху убит орк. Тия фигури служели не само за подигравка към враговете; орките се бояли от тях, защото вярвали, че са пропити със злобата на Огор-хай (тъй наричали те Друедаините) и могат да им предават вести. Затова рядко дръзвали да ги докоснат или унищожат и само в големи пълчища се осмелявали да минат отвъд някой от „каменните пазители“.
291
Бел.3: Макар да говорели същия език (леко преиначен). Те обаче били запазили и множество свои думи. (Бележка на автора.)
292
Бел.4: Както в Брее през Третата епоха живеели заедно хора и хобити; но между хобитите и Друговете нямало нищо общо. (Бележка на автора.)
293
Бел.5: Когато враждебни люде, без да ги познават добре, казвали, че Моргот сигурно е отгледал орките от подобни твари, Елдарите им отговаряли: „Тъй като не може сам да сътвори нищо живо, Моргот несъмнено е създал орките от различни човешки народи, ала Друедаините трябва да са избегнали неговата Сянка; защото между техния смях и смеха на орките разликата е тъй огромна, както между светлината на Аман и мрака в Ангбанд“. И все пак мнозина смятали, че лютата им ненавист към орките се дължи на някакво далечно родство. Орките и Друговете взаимно се смятали за изменници. (Бележка на автора.)
В „Силмарилион“ се твърди, че Мелкор сътворил орките от пленени елфи скоро след тяхната поява (стр. 53 и 110–111); но това е само едно от многото противоречиви предположения за произхода на орките. Тук можем да отбележим, че в „Завръщането на краля“ (книга 5, глава 5) се описва смехът на Ган-бури-Ган: „при тия думи старият Ган издаде чудноват бълбукащ звук, сякаш се смееше“. Споменато е, че той има рядка брада, която „стърчеше на фъндъци по възловатата челюст като стар мъх“ и тъмни, безизразни очи.
294
Бел.6: В някои откъслечни бележки е отбелязано, че самите те се наричали
295
Бел.7: В аналите на Нуменор се разказва, че на тия последни бегълци било разрешено да отплават отвъд морето с Атаните, та сред мирната нова земя да се множат и живеят честито; те обаче повече не взели участие във войната, понеже морето ги плашело. За по-нататъшната им съдба срещаме писмено споменаване само в една от малкото легенди, оцелели подир Падението — разказът за първите нуменорски пътешествия по море обратно към Средната земя, известен под името „Моряшката съпруга“. В едно негово копие, съставено и съхранено в Гондор, има бележка на писаря, свързана с откъса, в който се споменава за Друедаини от дома на крал Алдарион Мореплавателя — тя казва, че Друедаините, които открай време се славели с необичайна прозорливост, били смутени от вестта за неговите пътешествия, бояли се да не ги сполети зло и го умолявали да не потегля повече. Не сполучили, тъй като нито баща му, нито неговата съпруга можели да променят решението му; и Друедаините си тръгнали отчаяни. От онуй време нататък Друедаините в Нуменор станали неспокойни и въпреки страха си пред морската шир, почнали сами или по двама-трима да молят за място на големите кораби, що отплавали към северозападните брегове на Средната земя. Ако някой ги питал: „Защо си тръгвате и накъде?“, те отговаряли: „Усещаме, че Големият остров вече не е сигурен под нозете ни и желаем да се завърнем по земите, отгдето дойдохме“. Тъй броят им пак бавно взел да намалява година подир година, та не бил останал ни един, когато Елендил се спасил от Падението — последните избягали от страната веднага след довеждането на Саурон. (Бележка на автора.)
Нито в материалите около историята на Алдарион и Ерендис, нито където и да било другаде не са запазени допълнителни сведения за присъствието на Друедаини в Нуменор; само една откъслечна бележка е споменато, че „сред Едаините, които подир Войната за Скъпоценните камъни отплавали през морето към Нуменор, имало и шепа оцелели от Народа на Халет, а малцината Друедаини, що ги придружавали, измрели далеч преди Падението“.
296
Бел.8: Неколцина живеели в дома на Хурин от Хадоровия род, защото на младини той гостувал при Народа на Халет и бил сродник с техния вожд. (Бележка на автора.)
За връзките между Хурин и Народа на Халет виж „Силмарилион“, стр. 197–198.
Баща ми възнамеряваше да превърне в Друг стария слуга Садор от Хуриновия дом в Дор-ломин.
297
Бел.9: Те имали закон срещу употребата на отрова срещу която и да било жива твар, дори ако им е причинила злина — като изключвали единствено орките, на чиито отровни стрели отговаряли с други, още по-смъртоносни. (Бележка на автора.)
Елфошлем казва на Мериадок Брендифук, че дивите хора използват отровни стрели („Завръщането на краля“, книга 5, глава 5), на същото мнение са били и жителите на Енедваит през Втората епоха (виж „По-нататъшни бележки за Друедаините“). По-нататък в този очерк се споменават подробности за техните жилища, които смятам за уместно да цитирам тук. Докато живеели сред горяните от Народа на Халет, „те се задоволявали с леки шатри или колиби, изградени около дънерите на големи дървета, понеже били издръжлив народ. Според собствените им предания, в някогашната си родина те използвали планинските пещери, но предимно като складове, а се подслонявали там само при бури и големи студове. Подобни убежища имали и в Белерианд; ала строго охранявали тия места и не допускали в тях дори най-близките си приятели от Народа на Халет“.
298
Бел.10: Според легендите им, те придобили тия познания от джуджетата. (Бележка на автора.)