Ала сред дарбите на тия странни люде може би най-удивителна била тяхната способност да остават съвършено безмълвни и неподвижни, понякога дни наред — седнали с кръстосани крака, с ръце върху коленете или в скута и със затворени или приведени очи. За това им умение сред Народа на Халет се разказвала приказка:
Някога един от най-изкусните каменоделци сред Друговете изваял образа на покойния си баща; сложил го край пътеката близо до своето жилище. После седнал до него и безмълвно се отдал на спомени. Случило се тъй, че не подир дълго минал един горянин на път за далечно село и като видял двамата Другове, поклонил се и им пожелал приятен ден. Ала отговор не получил, та дълго стоял стъписан и ги огледал внимателно. После си тръгнал по пътя и промълвил: „Велико умение имат като ваятели, ала нивга не бях виждал творбите им тъй да приличат на живи“. Три дни по-късно пътникът се завърнал и понеже бил изморен, седнал и подпрял гръб на едната фигура. Плаща си метнал да съхне върху раменете й, тъй като било преваляло, но вече греело слънце. Скоро заспал; ала по някое време го събудил глас откъм изваянието зад него. „Дано да си отпочинал, изрекъл гласът, но ако искаш още да спиш, моля те да се преместиш при другия. Той вече никога няма да си разкърши нозете; а и слънцето грее, та ми е твърде горещо с твоето наметало.“
Казват, че Друедаините често сядали тъй по време на скръб и страдание, но понякога го правели и за удоволствие или за размисли и планове. Ала също тъй можели да използват своята неподвижност когато били на стража; тогава сядали или заставали укрити из сенките и макар очите им да изглеждали затворени или безжизнени, никоя твар не минавала незабелязана и незапомнена. Тъй зорко било невидимото им бдение, че нашествениците го усещали като враждебна заплаха и боязливо отстъпвали без предупреждение; но ако зла твар преминела по-нататък, те подавали сигнал чрез пронизително изсвирване, що трудно можело да се изтърпи отблизо и достигало надалеч из горите. Народът на Халет високо ценял услугите на Друедаините като пазители в тежки времена; а ако нямало как да намерят подобни стражи, слагали около къщите си техни изображения и вярвали, че щом са сътворени от Друедаините за подобна цел, ще могат донякъде да отблъснат заплахи и нашественици.
И наистина, макар да изпитвали към Друедаините обич и уважение, мнозина от Народа на Халет вярвали, че те са надарени със свръхестествена магическа сила; и в някои от вълшебните им приказки се разказва за тия неща. Ето една от тях.
Имало някога един Друг на име Аган, прославен като знахар. Крепка дружба го свързвала с Барах, горянин от Народа, който живеел в горска къщурка на две мили от най-близкото село. Аган му бил най-близък съсед, та често гостувал при Барах и съпругата му, а техните деца много го обичали. Настанали смутни времена, понеже пълчища нагли орки тайно навлезли из близките гори и плъзнали по двама-трима да дебнат всеки, който излезе самичък, а нощем нападали уединените домове. Близките на Барах не се изплашили много, тъй като през нощта Аган идвал при тях и пазел наоколо. Ала една сутрин той дошъл при Барах и рекъл: