В светлината на горецитирания кратък разказ тези връзки несъмнено означават, че всеки Валар е избрал своя Истар според присъщите му характеристики — а може би дори, че отделните Истари са спадали към „народа“ на съответния Валар, също както във „Валакуента“ („Силмарилион“, стр. 29) е казано за Саурон, че „отначало той бил един от Маярите на Ауле и познавал много от премъдростите на своите събратя“. Затова е твърде показателно, че именно Ауле избрал Курумо (Саруман). Няма и следа от обяснение защо явното желание на Явана да включи между Истарите някого, който дълбоко да обича нейните творения, е могло да бъде постигнато само като се нареди на Саруман да вземе Радагаст; същевременно намекът от очерка за Истарите, че Радагаст изневерил на задачата поради обичта си към живите твари в Средната земя, не се връзва напълно с факта, че именно затова е подбран от Явана. Освен това както в очерка за Истарите, така и в „За Всевластните Пръстени“ се казва, че Саруман е пристигнал пръв и самичък. От друга страна обаче можем да открием известна следа от нежеланата компания на Радагаст в дълбокото презрение на Саруман към него, както го описва Гандалф пред Съвета на Елронд:
„Радагаст Кафявия! — изсмя се Саруман, вече без да крие подигравката. — Радагаст Укротителя на птици! Радагаст Наивника! Радагаст Глупака! Но все пак му стигна умът, за да изиграе ролята, която му отредих.“
Докато в очерка за Истарите се казва, че двамината, които потеглили към Изтока, нямали други имена, освен Итрин Луин, тоест Сините вълшебници (разбира се, в смисъл, че не са имали имена из Запада на Средната земя), тук те са наречени Алатар и Паландо и са свързани с Ороме, макар да няма и намек за причините на тази връзка. Може би (но това е само предположение) от всички Валари тъкмо Ороме най-добре е познавал далечните области на Средната земя, а Сините вълшебници са имали задачата да отпътуват към тези области и да останат там.
Тия записки несъмнено са се появили след завършването на първи том от „Властелинът на Пръстените“, но извън този факт не разполагам с никакви сведения за взаимната им връзка по онова време с очерка за Истарите310.
Не ми е известно за други ръкописи относно Истарите, освен някои много неясни и частично нечетливи бележки, съставени доста след предишната, вероятно през 1972 година:
Трябва да предположим, че те [Истарите] всички са били Маяри, тоест личности на „ангелско“ ниво, макар и не задължително от същия ранг. Маярите били „духове“, но владеели способността за превъплъщение и можели да възприемат „човешки“ (по-специално елфически) облик. За Саруман се казвало (включително и от самия Гандалф), че е главен сред Истарите — тоест по-високопоставен във Валинор, отколкото другите. Гандалф очевидно е бил следващ по ранг. Радагаст е представен като личност с далеч по-малко сила и мъдрост. За останалите двамина не се споменава в нито една публикувана творба, с изключение на намека за Петимата мъдреци в спора между Гандалф и Саруман [„Двете кули“, книга 3, глава 10]. А тия Маяри били пратени от Валарите в съдбовен момент от историята на Средната земя, за да укрепят съпротивата на заслабващите елфи от Запада и на непокварените западни люде, срещу които прииждали далеч по-огромни пълчища от Изтока и Юга. Вижда се, че всеки бил свободен да върши каквото желае при тази мисия; че не им било повелено и не се очаквало да действат заедно като малко ядро на сила и мъдрост; и че всеки имал различни сили и склонности, тъкмо поради които бил избран от Валарите.
Други ръкописи са посветени изцяло на Гандалф (Олорин, Митрандир). На гърба на самотния лист с описанието как Валарите са избрали Истарите се появява следният забележителен текст:
Елендил и Гил-галад били съюзници; ала туй бил „Последният съюз“ между елфи и люде. При окончателния разгром на Саурон елфите не се включили активно в бойните действия. Леголас вероятно е постигнал най-малко от Деветте Спътници. Галадриел, най-велика сред оцелелите Елдари в Средната Земя, била могъща преди всичко чрез своята мъдрост и добрина, като наставник и съветник в борбата, непокорима в своята съпротива (особено умствено и душевно), но неспособна на наказателно действие. В умален мащаб тя повтаряла отношението на Манве към всеобщото действие. Ала Манве дори след Падението на Нуменор и разрухата на стария свят, дори през Третата епоха, когато Блаженото царство било изнесено извън „Кръговете на света“, все пак не бил безучастен наблюдател. Очевидно от Валинор са дошли пратениците, наречени Истари (или Вълшебници), а сред тях и Гандалф, който се оказал водач и организатор както на отбраната, тъй и на нападението.
310
Бел.7: В едно писмо от 1956 г. баща ми споделя: „Едва ли във «Властелинът на Пръстените» е споменато нещо, което да не
Обаче дори и историята за Кралица Берутиел съществува, макар и в много „суров“ и донякъде нечетлив вид. Тя била злонравната, саможива и студена съпруга на Таранон, дванайсети крал на Гондор (830–913 г. от Третата епоха) и пръв от „Корабните крале“, който се възкачил на престола с името Фаластур, тоест „Повелител на бреговете“ и бил първият бездетен крал (Приложение А към „Властелинът на Пръстените“). Берутиел живеела в Кралския дом в Осгилиат, тъй като ненавиждала шума и мириса на морето и не понасяла двореца, който Таранон изградил под Пеларгир „върху арки, забили нозе дълбоко в просторните води на Етир Андуин“; мразела всяко творчество, всички цветове и изискани украшения, носела само черно и сребристо и живеела в оскъдно обзаведени покои, а градините на дома в Осгилиат били изпълнени с грозни скулптури под кипарисови и ясенови дървета. Имала девет черни котки и една бяла — нейни робини, с които разговаряла или четяла мислите им, пращала ги да разкриват всички мрачни тайни на Гондор, тъй че знаела всичко онова, „що хората най-силно желаят да скрият“, при което заръчвала на бялата котка да следи черните и да ги измъчва. Никой в Гондор не смеел да ги докосне; всички се бояли от тях и проклинали, колчем ги виждали да минават. Почти целият остатък от този единствен ръкопис е напълно нечетлив с изключение на края, където се казва, че името й било изтрито от Книгата на кралете („ала човешката памет не е затворена само в книгите и котките на Кралица Берутиел никога не напуснали хорските езици“), и че крал Таранон я качил самичка с котките върху кораб, а сетне го пуснал да се носи из морето по волята на северния вятър. За сетен път корабът бил видян да прелита под лунния сърп покрай Умбар с една котка върху мачтата и друга застанала като статуя на носа.