В един по-ранен вариант на този пасаж се споменава, че Олорин бил „съветник на Ирмо“ и че в сърцата на онези, които го слушали, се разбуждали мисли „за прекрасни неща, що още не съществували, ала тепърва можело да се сътворят за прослава на Арда“.
В дълга бележка се разяснява онзи откъс от „Двете кули“ (книга 4, глава 5), където Фарамир преповтаря в Хенет Анун думите на Гандалф:
Много са имената ми в разни страни. Митрандир сред елфите, Таркун за джуджетата; Олорин бях на младини в забравения Запад312, на Юг — Инканус, на Север — Гандалф; на Изток не ходя.
Тази бележка е писана преди второто издание на „Властелинът на Пръстените“ през 1966 г. и гласи:
Не е ясно точно кога е пристигнал Гандалф. Той дошъл през Морето, явно горе-долу по същото време, когато за пръв път се забелязали признаци за новото въздигане на „Сянката“ — поява и разпространение на зли твари. Но през второто хилядолетие на Третата епоха името му рядко се споменава в летописи и документи. Вероятно дълго е скитал (под променен облик), без да взима участие в дела и събития, като само е изучавал сърцата на елфи и люде, които някога са се противопоставили и все още биха могли да се противопоставят на Саурон. Съхранено е личното му твърдение (или вариант, така или иначе останал недоразбран), че на младини в далечния Запад се е наричал Олорин, но елфите му дали името Митрандир (Сивия странник), джуджетата — Таркун (което казват, че означавало „Човекът с жезъла“), на Юг — Инканус, на Север — Гандалф, а „на Изток не ходя“.
Под „Запад“ тук очевидно се подразбира далечният Запад отвъд Морето, а не някоя област от Средната земя; името Олорин е Върховноелфическо по форма. „Север“ би трябвало да означава северозападните области на Средната земя, из които повечето обитатели останали непокварени от Моргот и Саурон. В тези области щяло да има най-силна съпротива срещу оцелялото след Врага зло или срещу неговия слуга Саурон, ако той се завърнел отново. Естествено, границите на тази област били твърде неопределени; източният й предел минавал приблизително по река Карнен до сливането с Келдуин (Тичащата река), после до Нурнен и оттам на юг до древните владения на Южен Гондор. (Първоначално в тези рамки се включвал дори и Мордор, който, макар да се намирал извън предишните Сауронови владения „на Изток“, бил окупиран като целенасочена заплаха срещу Запада и Нуменорците.) Така „Северът“ включва цялата тази огромна област: приблизително от Лунния залив до Нурнен и от Карн Дум до древните южни граници между Гондор и Близък Харад. Гандалф никога не е пътувал отвъд Нурнен.
Този кратък откъс е единственото оцеляло свидетелство за негови пътешествия из по-далечния Юг. Арагорн твърди, че е прониквал до „далечните земи на Рун и Харад, където звездите са чужди“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 2)313. Не бихме могли да предположим, че и Гандалф е сторил същото. Тия легенди са обединени около Севера — защото е представено като исторически факт, че борбата срещу Моргот и неговите слуги обхващала главно северните и по-специално северозападните области на Средната земя, тъй като елфите, а след тях и бягащите от Моргот люде неизбежно са се придвижвали на запад, към Блаженото царство, и на северозапад, където бреговете на Средната земя достигали най-близко до Аман. Поради всичко това Харад, тоест „Юг“, е твърде неясно понятие и макар преди Падението си Нуменорците да са изследвали бреговете на Средната земя далече на юг, селищата им отвъд Умбар са били постепенно завзети от местното население, или пък — тъй като Саурон покварил създателите им още в Нуменор — станали враждебни и се присъединили към Сауроновите владения. Но южните области, които поддържали връзки с Гондор (и гондорците ги наричали просто Харад, тоест „Юг“, Близък или Далечен) вероятно са били по-подходяща почва за „съпротива“, а и там Саурон разгърнал най-трескава дейност през Третата епоха, понеже от ония места черпел човешка сила за борбата си срещу Гондор. Изглежда напълно възможно Гандалф да е пътувал из тези области през ранните дни на своите дела.
Но „Северът“ си оставал негова основна територия, особено северозападните области на Линдон, Ериадор и Андуинската долина. Първоначалните му съюзници са били Елронд и северните Дунеданци (Скиталците). Типична за него била обичта към „Полуръстовете“, тъй като в своята мъдрост предугаждал бъдещия им велик принос и същевременно разбирал техните вродени достойнства. Гондор привличал по-малко вниманието му по същата причина, която го правела най-интересен за Саруман — тази страна била център на мъдрост и мощ. Нейните потомствени владетели и техните традиции безрезервно се опълчвали срещу Саурон, най-вече в политическо отношение — кралството им възникнало като пряка заплаха срещу него и можело да съществува само докато го отблъсквало с въоръжена сила. Гандалф не намирал начин да насочва или поучава горделивите гондорски управници и едва в упадъка на тяхната власт, когато вече били пречистени чрез доблест и вярност на една привидно загубена кауза, той започнал да проявява дълбок интерес към тях.
312
Бел.9: При разговора си с хобитите и Гимли в Минас Тирит след коронацията на крал Елесар Гандалф отново казва: „Олорин бях в забравения Запад“; виж „Походът към Еребор“.
313
Бел.10: Споменаването на „чужди звезди“ се отнася единствено до Харад и трябва да означава, че Арагорн е пътувал из южното полукълбо. (Бележка на автора.)