Независимо от това отделните членове на Съвета вероятно знаели за камъните и някогашното им местонахождение, но не ги смятали за особено важни в новите времена — те били само част от историята на Дунедаинските кралства, вълшебни и възхитителни, но в по-голямата си част вече изгубени или безполезни. Не бива да забравяме, че първоначално Камъните били „невинни“ и не служели на зли намерения. Едва Саурон ги превърнал в зловещи инструменти за покоряване и заблуда.
Може би (предупреден от Гандалф) Съветът е почнал да се съмнява в замислите на Саруман относно Пръстените, но дори и Гандалф не знаел, че той е станал Сауронов съюзник или слуга. Разкрил го едва през юли 3018 година. Но макар че в по-късни години Гандалф разширил своите познания и сведенията на Съвета за историята на Гондор чрез проучване на тамошните документи, основна всеобща грижа си оставал Пръстенът; никой не осъзнавал скритите заложби на Камъните. Очевидно едва малко преди Войната за Пръстена Съветът започнал да се съмнява относно съдбата на Итилския камък, но не успял (което е напълно разбираемо дори за личности като Елронд, Галадриел и Гандалф, като се има предвид тежестта на техните грижи) да оцени последствията, да предвиди какво би станало, ако Саурон завладее единия Камък, а някой друг използва втория. Чак когато край Дол Баран се проявило въздействието на Ортанкския камък върху Перегрин, изведнъж станало ясно, че връзката между Исенгард и Барад-дур (нейното съществуване излязло наяве, след като се разкрило обединеното нападение на отряди от Исенгард и Саруманови войски срещу Задругата в Парт Гален) всъщност се осъществява чрез Ортанкския камък… и още един палантир.
В своя разговор с Перегрин след потеглянето от Дол Баран („Двете кули“, книга 3, глава 11) Гандалф цели преди всичко да даде на хобита известна представа за историята на палантирите, тъй че да осъзнае поне донякъде с колко древни, достойни и могъщи неща е опитал самонадеяно да си играе. Не е искал да изложи хода на собствените си открития и разсъждения, освен самия им край — да обясни как Саурон е получил власт над тези предмети, което ги прави гибелни за всекиго, дори и да е посегнал към тях с най-възвишени намерения. Но същевременно Гандалф най-сериозно и съсредоточено е обмислял всичко свързано с Камъните, преценявайки връзката на разкритието от Дол Баран с множество забелязани от него тревожни факти — например изключителните знания на Денетор за далечни събития и преждевременното му състаряване малко след като навършил шейсет години, макар че произхождал от дълголетен род. Без съмнение Гандалф е бързал да стигне до Минас Тирит не само поради недостига на време и надвисналата война, но още повече заради внезапната си тревога, че Денетор също е използвал палантир, Анорския камък, и заради желанието да прецени какво е било въздействието върху него — дали в тежкото изпитание на една отчаяна война не би се разкрило, че той (също като Саруман) вече не заслужава доверие и е готов да се предаде на Мордор. Именно в светлината на тези съмнения трябва да се разглеждат взаимоотношенията между него и Денетор след пристигането му в Минас Тирит, както и всичко, което са си казали323.
Така че палантирът от Минас Тирит заел важно място в размислите му едва след премеждието на Перегрин край Дол Баран. Но разбира се, той знаел или се досещал за неговото съществуване много по-отдавна. Твърде малко се знае за историята на Гандалф до края на Тревожния мир (2460 г.) и създаването на Белия съвет (2463 г.), а особеният му интерес към Гондор сякаш се проявява едва след като Билбо намира Пръстена (2941 г.) и Саурон открито се завръща в Мордор (2951 г.)324. Тогава вниманието му (също като вниманието на Саруман) било приковано към Пръстена на Исилдур; но проучвайки архивите на Минас Тирит той вероятно е узнал много за гондорските палантири, макар че в момента проявил далеч по-малко разбиране на тяхното значение, отколкото Саруман, чиято мисъл, за разлика от тази на Гандалф, се стремяла най-вече към могъщи изобретения и инструменти, а не към хората. Все пак навярно по онова време Гандалф вече е знаел повече от Саруман за същността и произхода на палантирите, тъй като всичко свързано с древното Арнорско кралство и по-нататъшната история на ония области било негова основна специалност, а и поддържал тясна връзка с Елронд.
323
Бел.8: Денетор явно е разбрал за догадките и подозренията на Гандалф, при което проявил едновременно гняв и насмешка. Заслужават внимание думите му при срещата с Гандалф в Минас Тирит („Завръщането на краля“, книга 5, глава 1): „за тия дела вече знам колкото ми е нужно, преди да връхлети ударът от Изтока“, а още по-многозначителни са следващите му думи: „Да, казват, че Камъните са изчезнали, ала и до днес властелините на Гондор са по-зорки от простолюдието и получават вести отвсякъде“. Съвсем отделно от
324
Бел.9: Заслужава внимание откъсът от „Двете кули“ (книга 4, глава 5), в който Фарамир (роден през 2983 г.) си спомня, че е виждал Гандалф в Минас Тирит като дете и по-късно още два-три пъти; споменава също така, че вълшебникът е идвал поради интереса си към древните летописи. Последното посещение трябва да е било през 3017 г., когато Гандалф открил свитъка на Исилдур. (Бележка на автора.)