Но Анорският камък се бил превърнал в тайна — след падането на Минас Итил за него не се споменавало никъде в летописите и архивите на Наместниците. От историческите данни ставало ясно, че нито Ортанк, нито Бялата кула в Минас Тирит са били някога завладявани и разграбвани от враговете, следователно можело да се предположи, че Камъните най-вероятно стоят недокоснати на предишните си места; ала не се знаело дали не са преместени от Наместниците, може би „дълбоко заровени“325 в някоя потайна съкровищница или дори в някое последно убежище из планините подобно на Черноден.
Летописците би трябвало да предадат думите на Гандалф в смисъл, че не е предполагал Денетор да дръзне да използва Камъка в дните на своята мъдрост326. Той не е могъл да го знае като установен факт, тъй като завинаги ще си остане само догадка кога и защо Денетор е дръзнал да посегне към Камъка. Гандалф може да мисли каквото си иска по въпроса, но според онова, което е казано за Денетор, той вероятно е почнал да използва Анорския камък далеч преди 3019 година, много преди Саруман да рискува същото с Ортанкския камък. Денетор е наследил Наместничеството през 2984 г., когато бил на петдесет и четири години — властен мъж, мъдър и безмерно учен за ония времена, надарен с могъща воля, неукротим и уверен в силите си. За пръв път околните забелязали неговата „суровост“ след смъртта на съпругата му Финдуилас през 2988 г., но изглежда напълно ясно, че след като получил власт, той незабавно се е обърнал към Камъка, тъй като отдавна изучавал палантирите и всички сведения за тях и тяхната употреба, съхранявани в специалните Наместнически архиви, до които освен властващия Наместник имал достъп само неговият наследник. През последните години от управлението на своя баща Ектелион Втори, той навярно страстно е желаел да се посъветва с Камъка, докато тревогата в Гондор нараствала, а собственото му положение било разклатено от славата на „Торонгил“327 и благоволението на баща му към чужденеца. Поне отчасти неговата постъпка трябва да е била продиктувана от завист към Торонгил и враждебност към Гандалф, в чиито съвети баща му се вслушвал най-внимателно по време на възхода на Торонгил; Денетор искал да надмине по знания и сведения тези „натрапници“, а ако е възможно — и да ги държи под око, когато са другаде.
Непоносимото изтощение от сблъсъка на Денетор със Саурон не бива да се смесва с цялостното натоварване при употреба на Камъка328. Денетор смятал (и не без основание), че може да се справи с второто; сблъсъкът със Саурон най-вероятно е дошъл едва след години и първоначално Денетор едва ли е допускал нещо подобно. За употребата на палантирите и за разликата между самостоятелната им употреба за „виждане“ и използването им за връзка с друг Камък и неговия „наблюдател“, виж в края на настоящия текст. След като овладял умението, Денетор можел чрез Анорския камък да узнава подробности за далечни събития и дори след като Саурон открил това, не е имало никаква пречка да продължи, стига да имал достатъчно сила, за да насочва Камъка към своите цели въпреки непрестанните опити на Саурон да „изтръгне“ Анорския камък към себе си. Също така трябва да се има предвид, че Камъните са били само дребна част от необятните замисли и операции на Саурон — в тях той открил средство да заблуди и покори двама свои противници, но не искал (и не можел) да държи Итилския камък под непрестанно наблюдение. Не е било присъщо за него да поверява подобни инструменти на своите подчинени; а и не разполагал с нито един слуга, чиито духовни сили да надвишават тия на Саруман или дори на Денетор.
В случая с Денетор, Наместникът е черпел сила срещу Саурон и от самия факт, че Камъните били по-податливи спрямо законните си притежатели — това се отнасяло най-вече до „Елендиловите наследници“ (и Арагорн), но важало и за такива с наследствена власт (като Денетор), за разлика от Саруман или Саурон. Струва си да отбележим, че пагубният ефект е бил различен. Саруман попаднал във властта на Саурон и желаел неговата победа, или поне не й се противопоставял. Денетор продължил твърдо да отхвърля Саурон, но бил заставен да повярва, че неговата победа е неизбежна и изпаднал в отчаяние. Несъмнено главната причина за тази разлика е там, че Денетор притежавал могъща воля и поддържал душевното си равновесие до последния удар — смъртоносната (както изглеждало) рана на единствения му оцелял син. Той бил горделив, но гордостта му в никакъв случай не може да се нарече „себична“: обичал Гондор и неговия народ, а себе си смятал за избран от съдбата, за да поведе кралството в ония отчаяни времена. И на второ място — Анорският камък му принадлежал по право, тъй че нищо, освен собственото благоразумие, не му забранявало да го използва в тревожните събития. Той вероятно се досещал, че Итилският камък е попаднал в нечисти ръце и рискувал да се свърже с него, разчитайки на силата си. Тази самоувереност не е била безпочвена. Саурон не успял да го покори и му повлиял единствено чрез измами. Вероятно отначало Денетор не поглеждал към Мордор, а се задоволявал с „далечните гледки“, които му предлагал Камъкът; оттук идвала и поразителната му осведоменост за далечни събития. Не се знае дали при това му се е случвало да се свърже с Ортанкския камък и Саруман; най-вероятно — да, при което е имал полза от връзката. Саурон не можел да се намеси в тези разговори; само наблюдателят на Главния камък в Осгилиат можел да „подслушва“. Когато два от останалите Камъни водели беседа, всеки друг би ги открил слепи и неми329.
325
Бел.10: Това е отправка към думите на Гандалф пред Перегрин („Двете кули“, книга 3, глава 11): „Кой знае къде лежат днес изгубените Камъни на Арнор и Гондор, в земните ли недра или в морските дълбини?“.
326
Бел.11: Става дума за твърдението на Гандалф след гибелта на Денетор в „Двете кули“ (книга 5, края на глава 7). Баща ми бе решил (при съставянето на настоящия текст) да поправи израза „не дръзваше да го използва“ на „не би дръзнал да го използва“, обаче тази поправка (вероятно по недоглеждане) не бе включена в преработеното издание. Виж бележката за палантирите в Увода към първа част.
327
Бел.12: Торонгил („Звезден орел“) било тайното име, под което Арагорн служил в Гондор на Ектелион Втори; виж „Властелинът на Пръстените“, Приложение А („Наместниците“).
328
Бел.13: Използването на
329
Бел.14: Една неадресирана бележка в полето на ръкописа отбелязва, че волята на Саруман „била подкопана от лична гордост и жажда за власт. Това идвало от неговото изучаване на Пръстените, тъй като в своето високомерие той вярвал, че може да ги използва, чиято и воля да се изпречи на пътя му. След като в сърцето му вече нямало вярност към кауза или приятели, той се оказал уязвим за могъществото на чуждата воля, за заплахите и демонстрацията на сила“. А трябва да добавим, че и самият той не е имал