Навярно гондорските крале и Наместници са съхранили най-обширни познания за палантирите и тези познания са се прехвърляли от поколение на поколение дори когато никой вече не си служел с тях. Камъните били неотменен дар на Елендил и неговите наследници, които единствени ги притежавали с пълно право; това обаче не означава, че никой друг не е могъл да ги употреби. В рамките на закона можел да го стори всеки упълномощен от „Анарионовия наследник“ или „Исилдуровия наследник“, тоест от законния крал на Гондор или Арнор. Всъщност най-често трябва да са ги използвали именно подобни упълномощени лица. Всеки камък имал отделен пазител, чиито задължения предвиждали да „наблюдава Камъка“ през определени интервали, или когато е необходимо. На някои други лица също се разрешавало да посещават Камъните; кралските съветници, натоварени с онова, което днес бихме нарекли „разузнаване“, редовно използвали тази привилегия, след което в зависимост от обстоятелствата споделяли събраната информация с краля насаме или пред другите съветници. В късната епоха на Гондор Наместническата служба придобила допълнителна важност и станала наследствена, осигурявайки така да се каже постоянен „помощник и заместник“ на краля; изглежда, че по това време употребата на Камъните е била оставена изцяло в ръцете на Наместниците, в резултат на което всички познания около нея почнали да се предават по наследство в техния род. Тъй като Наместничеството станало наследствено след 1998 година330, от онова време нататък правото за пряка или косвена употреба на Камъните се предавало по родова линия и Денетор го е притежавал напълно законно331.
С оглед на повествованието във „Властелинът на Пръстените“ трябва обаче да отбележим, че далеч над подобна „отстъпена“ власт, та била тя и предадена по наследство, стояли правата на „Елендиловия потомък“ (тоест законен наследник на престола и властта в нуменорските кралства) да използва който и да било от палантирите. Затова Арагорн обявил правото си да притежава Ортанкския камък, който бил останал без друг собственик или пазител; освен това той е бил на практика законен крал на Гондор и Арнор, следователно имал правото при необходимост да отмени всички предишни разпоредби.
Днес „познанията за Камъните“ са забравени и можем само отчасти да ги възстановим чрез догадки и косвени сведения. Те били идеално кръгли и обикновено изглеждали направени от плътно стъкло или кристал с наситено син оттенък. Най-малкият е имал диаметър около един фут, но някои, например Камъните в Осгилиат и Амон Сул, са били много по-големи и сам човек не можел да ги повдигне. Първоначално се разполагали на места, приспособени за размерите и целите им; за поставка служела маса от черен мрамор с кръгла вдлъбнатина, в която Камъкът лесно можел да бъде завъртян. Били много тежки, но напълно гладки и не биха пострадали, ако по случайност или зъл умисъл паднели от масата. Всъщност тогавашните люде не са разполагали със сила, способна да ги унищожи, макар някои да смятали, че огромна жега, като например тази на Ородруин, може да ги разруши и предполагали, че такава е била съдбата на Итилския камък при рухването на Барад-дур.
Макар и без никакви външни белези, те имали постоянни полюси и първоначално се разполагали във вдлъбнатините така, че да стоят „изправени“ — техният диаметър от полюс до полюс трябвало да сочи към центъра на Земята, като „долният“ полюс да бъде отдолу. В това положение страничната повърхност получавала видения отвън и ги предавала на „наблюдателя“ от другата страна. Следователно наблюдател, който желаел да погледне на запад, трябвало да застане откъм източната страна на Камъка, а ако искал да насочи поглед на север, трябвало да се извърти наляво, тоест към южната страна. Но по-малките Камъни в Ортанк, Итил, Анор, а вероятно и в Ануминас, имали първоначално и фиксирана насока, тъй че (например) западната им страна да гледа единствено на запад, а обърната във всяка друга посока да остава сляпа. Ако Камъкът случайно бъдел разместен, трябвало отново да бъде нагласен на око и в такива случаи се налагало да го въртят. Но при хвърлянето му отвисоко, както станало с Ортанкския камък, нещата не били толкова прости. Тъй че единствено по „случайност“ (както би казал Гандалф) при своята рискована игра с Камъка Перегрин го е сложил на земята приблизително „изправен“ и е седнал от западната му страна, докато източната е била обърната на изток. По-големите Камъни не са имали подобни ограничения — наблюдателят можел да ги върти както си иска, но те продължавали да „виждат“ във всички посоки332.
330
Бел.15: През 1998 година умира гондорския Наместник Пелендур. „След времето на Пелендур Наместничеството станало наследствено като кралската власт и се предавало от баща на син или най-близък потомък.“ „Властелинът на Пръстените“, Приложение А („Наместниците“).
331
Бел.16: В Арнор случаят бил по-различен. По закон Камъните принадлежали на краля (който обикновено използвал Камъка от Ануминас); но кралството се разделило и започнали спорове за престола. Кралете на Артедаините, чиито претенции без съмнение са били единствено основателни, имали специално назначен пазител в Амон Сул, където Камъкът се смятал за главният от северните
В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ се казва, че
332
Бел.17: По-късно една отделна бележка отхвърля идеята, че