Сами по себе си палантирите можели единствено да „виждат“ — не предавали звука. Без повелята на могъща воля те имали склонност да се лутат и „виденията“ им често били хаотични (поне така изглеждало). Така например от висока кула западната им страна би гледала към далечината, като гледката постепенно се замъглява отгоре, отдолу, отляво и отдясно, а предметите постепенно се смаляват и губят яснота. Онова, което „виждали“, често се влияело от случайност, тъмнина или „забулване“ (виж малко по-долу). Виденията на палантирите не били „заслепявани“ или „засенчвани“ от физически препятствия, пречел им единствено мракът; така например те биха могли да разгледат вътрешността на някоя планина, както ние бихме надникнали в тъмна стая, но при това не биха видели нищо, върху което не пада светлина. Можели да виждат през стените на стаи, пещери и подземия, но без осветление не различавали нищо; те самите били неспособни да осветяват предметите. Съществувал начин да им се попречи чрез процес, наречен „забулване“, при който Камъкът виждал определени области само като сянка или гъста мъгла. Как е било извършвано това (от онези, които знаели за Камъните и възможността да бъдат наблюдавани) ще остане навеки сред изгубените загадки на палантирите333.
С усилие на волята наблюдателят можел да насочи видението на Камъка към определена точка върху правата линия или близо до нея334. Неконтролираните „видения“ били дребни, особено в малките Камъни, макар че изглеждали по-едри за човек, застанал на известно разстояние от повърхността на палантира (най-подходящото разстояние е било около три фута). Но по волята на силен и обучен наблюдател далечните предмети можели да се увеличават, ставайки по-близки и ясни, докато обкръжението им изчезвало почти напълно. Така например човешка фигура в далечината би се виждала съвсем дребна, не повече от сантиметър, тоест почти неразличима сред пейзажа или тълпа от други хора; но чрез съзнателно усилие наблюдателят можел да увеличи и избистри видението, докато накрая види човека висок педя или две, при което би могъл отлично да го разпознае. При още по-голямо усилие можели да се увеличават и отделни подробности, тъй че например наблюдателят отдалече да различи дали този човек има пръстен на ръката си.
Но това „съсредоточаване“ било свързано с тежки усилия и можело да доведе до пълно изтощение. Затова към него се прибягвало само когато сведенията били крайно необходими и благоприятният случай (евентуално подпомогнат от допълнителни сведения) позволявал на наблюдателя да открие търсената подробност (важна за него и непосредствената му задача) сред множеството видения на Камъка. Да вземем този пример: разтревожен за Рохан, Денетор седи пред Анорския камък и се пита дали трябва незабавно да запали сигналните клади и да изпрати Червената стрела; при това той би могъл да застане на линията запад-северозапад, която минава през Рохан близо до Едорас и продължава към Бродовете на Исен. По онова време е можел да зърне придвижване на хора. В такъв случай навярно би се съсредоточил (пак като пример) върху една отделна група, да разбере, че ездачите са Рохирими и накрая да различи познато лице, да речем Гандалф, който препуска с подкрепленията за Шлемово усое, но внезапно се отделя и поема на север335.
333
Бел.18: Гореспоменатата бележка разглежда малко по-различно някои аспекти на
Допълнителните забележки се разчитат само отчасти, но все пак става ясно, че колкото по-отдалечено било едно видение във времето, толкова по-добре се различавало, докато за наблюдения надалеч имало „подходящо разстояние“ (различно за всеки отделен Камък), на което предметите се виждали най-отчетливо. Големите
334
Бел.19: Разбира се, делението не било на отделни „четвъртинки“, а постепенно; така за наблюдателя от югоизток