Днес съвсем не съм сигурен, че най-правилната насока беше да разглеждам цялата работа като една безкрайна игра — във всеки случай това се оказа вредно за мен с цялото си пагубно привличане. Навярно именно такъв е истинският (макар и странен) ефект на една история, основана върху извънредно подробни и задълбочени географски, хронологически и езиковедски разработки, наричани от мнозина „чиста информация“ или просто „премъдрост“.
Една година по-късно той отново споделя в писмо:
… макар че мнозина, също като вас, настояват за карти, други държат не толкова на местоположението, колкото на геоложките подробности; мнозина изискват публикуването на елфическа граматика, фонетика и подбрани текстове; някои пък питат за елфическите мерни единици… Музикантите искат мелодии и нотна писменост; археолозите — керамика и металургия; ботаниците — най-точно описание на растения като малорн, еланор, нифредил, алфирин, малос и симбелмине; историците — подробности за обществената и политическа структура на Гондор; а просто любознателните питат какво ли не: за Коларите, за Харад, за произхода на джуджетата, за Мъртвите, за Беорнингите и за липсващите двама вълшебници (от общо петима).
Но както и да се погледне на този въпрос, за мнозина, включително и за мен, има нещо далеч по-ценно от обикновеното задоволяване на любопитство във възможността да узнаят, че Нуменорецът Веантур довел в Сивите заливи своя кораб „Ентулесе“ (тоест „Завръщане“) с пролетните ветрове на шестстотната година от Втората епоха; че Исилдур погребал баща си Елендил Високи върху сигналния хълм Халифириен; че Черният конник, когото зърнали хобитите в мъгливия здрач отвъд Сала при Фукови оврази, е бил Хамул, предводителят на Духовете на Пръстена от Дол Гулдур… или дори това, че безплодието на дванайсетия гондорски крал Таранон (споменато в едно от приложенията към „Властелинът на Пръстените“) е свързано със загадъчните котки на кралица Берутиел.
Съставянето на тази книга бе трудно и крайният резултат е донякъде компромисен. Всички повествования са „недовършени“ — не само повече или по-малко, но и в различен смисъл на думата, тъй че всяко изискваше специфичен подход; за подробностите ще спомена, когато му дойде времето, а тук бих привлякъл вниманието ви само към някои най-общи особености.
Най-важният въпрос е този за „съвместимостта“, който отлично проличава в раздела, озаглавен „Историята на Галадриел и Келеборн“. Това е „недовършено предание“ в пълния смисъл на думата — не просто разказ с внезапно изчезващ край както „За Туор и пристигането му в Гондолин“, не и поредица от откъси както „Кирион и Еорл“, а първична нишка от историята на Средната земя, която никога не е получила пълна яснота, камо ли завършена писмена форма. Включването на непубликувани повествования и откъси по тази тема неминуемо изисква още от самото начало разказът да се приеме не като твърда, самостоятелно съществуваща реалност, която авторът „преразказва“ (в ролята на преводач и редактор), а като идея, подлежаща на растеж и развитие в неговото съзнание. След като авторът вече е престанал да публикува лично своите творби, предварително избистрени чрез собствената му задълбочена самокритика и множество уточнения, всяко ново познание за Средната земя, откривано в недовършените му произведения, често ще влиза в сблъсък с онова, което смятаме за „познато“; при подобни случаи новите елементи, вмъкнати във вече готовата сграда, допринасят не толкова за самата история на един измислен свят, колкото за историята на неговото създаване. В настоящата книга приех този принцип още от първия ред; и ако не броим някои дребни подробности, например размествания и съкращения (там, където твърдото придържане към ръкописа би довело до объркване или би изисквало прекалено подробни обяснения), не съм правил никакви промени в името на съвместимостта с вече публикувани творби, а само съм посочвал някои противоречия и варианти. Именно поради това „Недовършени предания“ дълбоко се различава от „Силмарилион“, където моята първична, макар и не единствена цел като редактор бе да постигна външна и вътрешна еднородност; с изключение на няколко изрично упоменати случая, приемам „Силмарилион“ за също тъй твърда основа, както и произведенията, публикувани лично от баща ми — без да взимам предвид безбройните „самоволни“ намеси при подбора на един или друг вариант по време на редактирането.