После Воронве замлъкнал; падала нощ и в небето засияли бели, студени звезди.
Не след дълго Туор и Воронве станали, обърнали гръб на морето и поели по дългия път през мрака; малко може да се разкаже за това пътешествие, понеже сянката на Улмо закриляла Туор, та никой не ги забелязал докато вървели от залез до изгрев през гори, камънаци, ливади и мочурища. Но въпреки туй двамата крачели боязливо — далеч от пътищата на елфи и люде, а още по-далеч от нощните ловци на Моргот, що умеели да виждат и в тъмнината. Воронве избирал пътеките, а Туор послушно го следвал. Не задавал излишни въпроси, но забелязал, че вървят все на изток покрай високите планини, без да се отклоняват на юг — и това го учудило, понеже вярвал, както вярвали почти всички елфи и хора, че Тургон живее далеч от сраженията на Севера.
Бавно напредвали те през тъмата и здрача сред пущинак и безпътица, а лютата зима се задавала неумолимо откъм Морготовото царство. Даже на завет под хълмовете вятърът бил мразовит и свиреп, а скоро снегът се натрупал на преспи по възвишенията, виелици налетели през проходите и засипали гората Нуат още преди да опадат докрай съсухрените й листа16. Затуй макар да били тръгнали още преди средата на месец Нарквелие, лютите слани на Хисиме ги заварили край изворите на Нарог.
Там спрели в сивия утринен здрач след една изтощителна нощ; и Воронве отчаяно се огледал, обзет от скръб и страх. Някога по тия места блестяло прекрасното Ивринско езеро в огромно каменно ложе, изваяно от водите, а наоколо се гушела сред хълмовете гориста долина, ала сега виждал само осквернена пустош. Дърветата били изкоренени или опожарени; ръбовете на каменното ложе били разбити и водите на Иврин се разливали като безплодно мочурище из това опустошение. Сега цялата долина не била нищо друго, освен хаос от замръзнали блата и дъх на тлен се носел като гнусна мъгла над земята.
— Уви! Нима злото е стигнало чак дотук? — провикнал се Воронве. — Някога тия места бяха далече от заплахите на Ангбанд; ала явно Моргот протяга пръсти все по-напред.
— Всичко е както ми каза Улмо — отвърнал Туор. — В изворите блика отрова и властта ми отстъпва от водите на земната твърд.
— Ала злобата тук — рекъл Воронве — е била по-могъща от тая на орките. Страх витае над това място. — И той дълго оглеждал бреговете на блатото, докато изведнъж спрял и пак се провикнал: — Да, страшна беда е дошла!
Размахал ръка към Туор и когато се приближил, Туор видял дълбока бразда, която се отдалечавала на юг, а от двете й страни, ту размазани, ту отпечатани дълбоко и стегнати от сланата, личали отпечатъци от грамадни ноктести лапи.
— Гледай! — рекъл Воронве и лицето му било пребледняло от страх и ненавист. — Неотдавна тук е бил Великия червей на Ангбанд, най-скверното от всички вражи изчадия! Закъсняла е вече нашата вест за Тургон. Трябва да бързаме.
Още преди да довърши, от гората долетял вик и двамата застинали неподвижно като сиви камъни. Вслушали се, но викът бил далечен и скръбен; сторило им се, че повтаря едно и също име, сякаш някой търсел изгубен приятел. И докато стояли, измежду дърветата излязъл висок мъж, цял облечен в черно и с дълъг меч в ръката; смаяли се, защото и острието на меча било черно, но по ръбовете искрял хладен пламък. Скръб била изписана по лицето му, а когато съзрял опустошеното езеро, той се провикнал печално:
— Иврин, Фаеливрин! Гвиндор и Белег! Тук някога се изцелих. Ала вече никога не ще отпия от влагата на покоя.
После бързо се отправил на север, сякаш бягал от потеря или трябвало час по-скоро да изпълни важна заръка и двамата още дълго го чували да крещи: Фаеливрин, Финдуилас! чак додето гласът му заглъхнал из горските дебри17. Но не знаели, че Нарготронд вече е паднал и че този мъж е Турин, син Хуринов, наричан още Черния меч. Тъй само за един-единствен миг през целия им живот се кръстосали пътищата на двамата сродници Турин и Туор.
Когато Черния меч отминал, Туор и Воронве продължили още малко напред, макар че вече бил настанал ден; защото ги мъчел споменът за скръбта на непознатия, а гледката на оскверненото езеро им се струвала непоносима. Но не след дълго потърсили укритие, понеже над цялата местност тегнело предчувствие за беда. Сънят им бил кратък и неспокоен; подир пладне небето притъмняло и завалял сняг, а през нощта настанал свиреп мраз. От този ден нататък преспи и ледове сковали без милост земята, та се запомнило за векове как Лютата зима цели пет месеца държала Севера в плен. Жестоко страдали от студа двамата пътници и се бояли да не би снегът да разкрие следите им на дебнещите врагове, или да пропаднат в коварно прикрита яма. Девет дни се борили с безпътицата все по-мъчително и бавно, а Воронве леко кривнал на север, та прекосили трите притока на Теиглин; след това пак завил, изоставяйки планинското подножие, и предпазливо продължил на изток, додето отминали Глитуи и стигнали до река Малдуин, която била замръзнала до дъно18.
16
Бел.14: Гората Нуат не се споменава в „Силмарилион“ и не е отбелязана в картата към тази книга. Простирала се е на запад от горното поречие на Нарог към извора на река Ненинг.
17
Бел.15: Виж „Силмарилион“, стр. 270: „Финдуилас, дъщерята на крал Ородрет, веднага разбрала кой е [Гвиндор] и го посрещнала сърдечно, защото го обичала преди Нирнает Арноедиад, а и Гвиндор толкова обичал нейната хубост, че я нарекъл Фаеливрин, що означава слънчев блясък по езерото Иврин.“
18
Бел.16: Река Глитуи не се споменава в „Силмарилион“, но е отбелязана на картата, макар и без име — като приток, който се влива в Теиглин малко по-северно от Малдуин.