Тогава Туор рекъл на Воронве:
— Лют мраз настана и смъртта вече витае над мен, ако не и над теб.
Защото наистина ги грозяла гибел — отдавна не намирали никаква храна из пущинака и елфическият хляб бил на привършване; вече едва се държали на нозе от студ и умора.
— Уви, попаднали сме в капан между Прокобата на Валарите и Злобата на Влага — отвърнал Воронве. — Нима се спасих от морските бездни само за да легна мъртъв под снежен саван?
А Туор запитал:
— Колко път ни остава още? Най-сетне трябва да ми разкриеш тайната, Воронве. Право ли ме водиш и накъде точно? Защото ако трябва да напрегна сетни сили, бих искал да знам дали това ще помогне.
— Водих те право, доколкото позволяваха опасностите — отговорил Воронве. — Знай, че макар малцина да вярват в това, Тургон все още живее в най-северната област от земите на Елдарите. Вече наближаваме. Ала дори да летяхме направо като птиците, пак щяха да ни остават още много левги; тепърва ни предстои да пресечем Сирион, а за да стигнем дотам, навярно ще трябва да минем през страховити заплахи. Защото скоро ще наближим древния път, що някога водеше от Минас Тирит на крал Финрод до Нарготронд19. Оттам минават слугите на Врага и там ще дебнат най-зорко.
— Мислех се за най-крепък сред людете — рекъл Туор — и неведнъж съм понасял несгодите на суровата планинска зима; но тогава имах пещера и огън, а сега се съмнявам дали ще намеря сили да продължа изнурен и гладен в лютия мраз. Ала нека не губим надежда, додето още можем да крачим.
— Друг избор не ни и остава — рекъл Воронве, — освен да легнем тук и да подирим снежната гибел.
И през целия този ден двамата с мъка се тътрили напред, смятайки вражата заплаха за по-незначителна от сигурната смърт сред замръзналия пущинак; но колкото по-напред отивали, толкова по-малко ставал снегът, защото сега се спускали на юг към Сирионската долина и планините на Дор-ломин оставали далече зад тях. Сред падащия здрач най-сетне забелязали пътя в подножието на стръмен горист склон. Изведнъж дочули гласове и като надникнали предпазливо измежду дърветата, зърнали долу червеникава светлина. Група орки били спрели на лагер насред пътя и се гушели около буен огън.
— Гурт ан Гламхот! — промърморил Туор20. — Сега е време мечът да излезе изпод плаща. Готов съм да срещна гибелта заради този огън, а дори и месо от орки ще ми се види същинско пиршество.
— Не! — възразил Воронве. — Сега само плащът ще ни помогне. Трябва или да подминеш огъня, или да забравиш за Тургон. Тази банда не е самичка сред пущинака — не съзират ли простосмъртните ти очи други огньове на север и юг? Вдигнем ли врява, цяла армия ще налети срещу нас. Чуй ме, Туор! Законите на Потайното кралство забраняват да пристъпваш към скритите порти, ако те гонят врагове; и ни гибел, ни дори повелята на самия Улмо ще ме накара да наруша тази забрана. Разбуниш ли орките, тутакси ще те напусна.
— Нека живеят тогава — отвърнал Туор. — Но дано да доживея деня, когато не ще се налага да пълзя потайно край шепа орки като пребито псе.
— Идвай тогава! — рекъл Воронве. — Да не се бавим в излишни спорове, инак ще ни надушат. Следвай ме!
После той се промъкнал между дърветата на юг, по посока на вятъра, докато изминали половината път до следващия огън на орките. Там спрял и дълго се ослушвал.
— Не чувам движение по пътя — рекъл той, — но не знаем що може да се спотайва из сенките. — Отново се взрял към мрака, потръпнал и промърморил: — Зло се носи из въздуха. Уви! Натам е земята, която дирим, натам е и надеждата за живот, ала смъртта ни прегражда пътя.
— Смъртта е навсякъде — отвърнал Туор. — Но вече нямам сили да обикалям. Тук трябва да пресека, или да загина. Ще уповавам в плаща на Улмо, а с края му ще прикрия и теб. Сега аз ставам водач!
С тия думи той се промъкнал досами пътя. После крепко прегърнал Воронве, загърнал го в диплите на сивия плащ на Властелина на Водите и прекрачил напред.
В нощта царувала тишина. Само студеният вятър въздишал, облъхвайки древния път. Сетне изведнъж и той замлъкнал. За миг Туор усетил някаква промяна из въздуха, сякаш злокобният полъх от Морготовите земи бил секнал за малко и лек ветрец откъм Запада донесъл неясен спомен за морето. Като понесена от вятъра сива мъгла двамата минали по каменния път и навлезли в горичката от източната му страна.
19
Бел.17: За този път се споменава в „Силмарилион“, стр. 264: „… древният път, който следвал дългото дефиле на Сирион, минавал край острова, където някога Финрод бил издигнал кулата Минас Тирит, пресичал земите между Малдуин и Сирион, а сетне през Бретилския лес достигал до Теиглинските бродове.“
20
Бел.18: „Смърт на Гламхотите!“ Макар че не се среща в „Силмарилион“ или „Властелинът на Пръстените“, това е най-често употребяваното название на орките в Синдаринския език. Означава „креслива орда“ или „войска на шумотевицата“; за сравнение виж името на меча на Гандалф — Гламдринг, както и названието Тол-ин-Гаурхот — Остров на (войската на) върколаците.