Изневиделица нейде съвсем наблизо отекнал див крясък и от покрайнините на пътя му отвърнали дрезгави викове. Пискливо засвирил рог, раздал се тропот на тичащи нозе. Но Туор продължавал напред. В плен бил научил достатъчно от езика на орките, за да разбере, че са ги чули и надушили, но не ги забелязват. Започвала потеря. Влачейки Воронве, той отчаяно се затътрил нагоре по стръмен склон, обрасъл с прещип и боровинки сред ниски брези и калини. Когато достигнали върха, двамата спрели, слушайки как долу орките крещят и с пукот газят из храсталака.
Наблизо имало канара, която се извисявала сред гъсталак от пирен и къпини, а под нея тъмнеела тясна дупка, каквато подгонен звяр би избрал, за да се спотаи в нея с надеждата да заблуди потерята, или поне да опре гръб в скалата и да продаде скъпо живота си. Туор дръпнал Воронве към черната сянка и двамата легнали един до друг под сивия плащ, дишайки тежко като изтощени лисици. Не си казали нито дума; целите се били превърнали в слух.
Крясъците на потерята почнали да заглъхват; защото орките не смеели да навлязат дълбоко в горите и само обикаляли нагоре-надолу по пътя. Предпочитали да изтърват някой и друг беглец, отколкото да се сблъскат с разузнавачи или въоръжени противникови отряди; понеже Моргот бил разположил стража край пътя не заради Туор и Воронве (за които все още не знаел нищо), нито пък заради някой друг пришълец откъм Запада, а защото се боял, че Черния меч може да избяга и да освободи пленниците от Нарготронд, довеждайки помощ от Дориат.
Нощта отминавала и над пустите земи отново се възцарила зловеща тишина. Изтощен и безсилен, Туор дремел под плаща на Улмо; Воронве обаче бил пропълзял настрани и стоял безмълвен и неподвижен като камък, дебнейки в сенките със зоркия си елфически поглед. Призори той събудил спътника си и като подал глава навън, Туор видял, че времето е поомекнало и черните облаци са се оттеглили. В кървавите лъчи на изгрева зърнал далече напред върховете на непознати планини, озарени от слънчевия блясък.
Тогава Воронве тихо продумал:
— Алае! Еред ен Ехориат, еред е-мбар нин!21
Защото знаел, че виждат Пръстеновите планини, що служели за крепостна стена на Тургоновото кралство. Долу от източната им страна, в дълбока и сенчеста долина, лежал прекрасният Сирион, възпят в безброй песни; а по-нататък, обгърнати в мъгла, сиви земи се изкачвали плавно от реката към стръмните хълмове в подножието на планините.
— Нататък е Димбар — рекъл Воронве. — Как ми се иска да бяхме там! Защото рядко дръзва вражески крак да стъпи по ония земи. Или поне тъй беше, докато мощта на Улмо още имаше власт над Сирион. Но сега може би всичко е променено22… освен заплахите на реката — тя е дълбока и бърза, та дори за Елдар би било опасно да я пресече. Ала виждам, че съм те водил добре; ето там блести бродът Бритиах, а малко по-южно през реката минава и древният Източен път, що някога идваше чак от Тарас. Днес никой не дръзва да мине по него, освен ако го тласка отчаянието — ни елф, ни човек или орк, понеже пътят води към Дунгортеб и страховитите земи между Горгорот и Пояса на Мелиан; и отдавна е запустял, та остава от него само неясна пътека сред бурени и трънаци23.
Погледнал Туор накъдето му сочел Воронве и в далечината зърнал неясен проблясък като от водно огледало под мимолетните лъчи на изгрева; ала отвъд тъмнеели мрачни грамади, където величавият Бретилски лес се изкачвал към далечното плато. След малко двамата предпазливо се спуснали в долината, докато достигнали древния път, който слизал откъм кръстопътя в покрайнините на Бретил, където пресичал шосето за Нарготронд. Тогава Туор видял, че са наближили Сирион. Тук стръмните брегове се раздалечавали и сред каменистата низина24 реката се разливала в широки плитчини, огласяни от ромона на бързото течение. Малко по-нататък водите отново се събирали, прорязвали си дълбоко корито към гората и чезнели в далечината сред гъста, непрогледна мъгла; защото макар Туор да не знаел, там били северните предели на Дориат, обгърнати в сянката отвъд Пояса на Мелиан.
Туор искал веднага да се втурне към брода, ала Воронве го удържал с думите:
— Не бива да преминаваме Бритиах посред бял ден, преди да сме сигурни, че не ни гони потеря.
— Трябва ли тогаз да седим тук и да гнием? — рекъл Туор. — Защото такава сигурност не ще имаме додето трае Морготовото царство. Ела! Нека да продължим напред под сянката на плаща на Улмо.
21
Бел.19: Ехориат — Пръстеновите планини около равнината на Гондолин. Еред е-мбар нин — планините на моя дом.
22
Бел.20: В „Силмарилион“, стр. 257, Белег от Дориат казва на Турин (няколко години преди времето на настоящия разказ), че орките са изградили път през Анахския проход и „Димбар, който доскоро живееше в мир, бавно пада под властта на Черната ръка“.
23
Бел.21: По този път Маеглин и Аредел избягват към Гондолин, преследвани от Еол („Силмарилион“, глава 16); по-късно по него тръгват Келегорм и Куруфин след изгонването им от Нарготронд (пак там, стр. 223). Единствено в настоящия текст се споменава, че пътят е продължавал на запад към стария чертог на Тургон във Винямар под връх Тарас; на картата този път е отбелязан само до северозападните покрайнини на Бретил, където се слива с древния южен път за Нарготронд.
24
Бел.22: Названието Бритиах е производно от думата брит, означаваща морски или речни камъчета. Среща се също в името на реката Бритон и залива Бритомбар.