Воронве още се колебаел и погледнал през рамо на запад; но пътят зад тях бил безлюден и царувала тишина, нарушавана само от ромона на водите. Вдигнал глава и съзрял небето сиво и пусто, без нито една птица. После лицето му изведнъж грейнало от радост и той се провикнал:
— Добре! Враговете на Врага все още бдят над Бритиах. Орките не ще ни последват тук; под сянката на плаща можем да минем без колебания.
— Нещо ново ли видя? — запитал Туор.
— Слаб е взорът на простосмъртните люде! — рекъл Воронве. — Виждам Орлите от Крисаегрим и те идват насам. Вгледай се по-внимателно.
Тогава Туор се загледал; и скоро зърнал във висинето три могъщи птици с размахани криле да идват откъм облачните корони на далечните планини. Бавно слизали те, описвайки широки кръгове, сетне внезапно се спуснали като камъни над двамата пътници; но преди Воронве да ги извика, орлите стремително описали широк завой и полетели на север покрай реката.
— Сега да вървим — рекъл Воронве. — Ако е имало орки наблизо, вече са забили носове в земята и ще лежат чак докато орлите отминат надалече.
Двамата бързо се спуснали по дългия склон и прекосили Бритиах, като тук-там минавали съвсем на сухо по купища речни камъчета и никъде не нагазили по-дълбоко от коляното. Водата била бистра и много студена, а на места ледена кора покривала плитчините там, където течението губело сила между камъните; ала никога, дори и през Лютата зима, когато паднал Нарготронд, смъртоносният дъх на Севера не успял да замрази докрай Сирион25.
Отвъд брода стигнали до овраг, оставен сякаш от пресъхнала река; изглеждало, че в древни времена го е издълбал мощен поток, идващ на юг откъм склоновете на Ехориат, за да се влее в Сирион сред каменистата низина на Бритиах.
— Не се надявах, ала най-сетне пристигаме! — извикал Воронве. — Гледай! Тук е устието на Сухата река и по нея трябва да тръгнем26.
Навлезли в оврага, а той завивал на север и понеже натам склоновете се извисявали, скоро отвесните му стени се издигнали тъй далече над главите на двамата пътници, че в здрача Туор се препъвал сред камъните по неравното дъно.
— Не е милостив този път — промълвил той — към грохнали от умора люде.
— И все пак това е единственият път към Тургон — отвърнал Воронве.
— Чудя се тогаз — рекъл Туор, — как тъй входът му стои открит и без охрана. Очаквах да видя величава порта с могъща стража.
— И нея ще видиш тепърва — рекъл Воронве. — Туй е само началото. Път го нарекох, ала за повече от триста години по него са минали само шепа доверени вестоносци и откакто дойде насам Потайният народ, Нолдорите хвърлят цялото си умение, за да го укрият. Открит бил, казваш? Щеше ли да го разпознаеш, ако нямаше водач от Потайното кралство? Или щеше да го сметнеш за дело на бури и потоци из пущинака? А забрави ли за Орлите, които видяхме? Те са от ятото на Торондор, що преди Моргот да бе станал прекомерно могъщ, виеше гнезда на връх Тангородрим, а след гибелта на Финголфин се пресели в Тургоновите планини27. Те единствени освен Нолдорите знаят къде е Потайното кралство и пазят небето над него, макар че до ден днешен нито един слуга на Врага не е посмял да лети насам; освен туй носят на краля вести за всяка жива твар наоколо. Ако бяхме орки, не се съмнявай, че вече щяхме да бъдем безмилостно заловени и хвърлени отвисоко върху острите зъбери.
— Не се съмнявам — рекъл Туор. — Но се чудя дали вестта за нашето идване няма да стигне до Тургон преди нас. И само ти можеш да кажеш дали ще е добра вест или зла.
— Нито добра, нито зла — отвърнал Воронве. — Защото дори и да не ни чакат, не можем да минем през Охраняваната порта незабелязано; а стигнем ли дотам, стражата и сама ще разбере, че не сме орки. Ала за да минем отвъд, това не е достатъчно. Защото ти още не подозираш, Туор, каква заплаха ни чака. Не ме упреквай за онова, що може да стане; и дано прояви своята мощ Властелинът на Водите! Защото само с тая надежда се съгласих да те водя, а ако тя не се сбъдне, гибелта ни ще е по-неминуема, отколкото сред ледения пущинак.
Но Туор отговорил:
— Не бързай да викаш злото. Гибелта сред пущинака е сигурна; а в смъртта пред портата още не вярвам въпреки всичките ти слова. Води ме напред.
Още дълго се влачили те по камънаците на Сухата река, додето накрая загубили сетни сили, а вечерта изпълнила с мрак дълбоката клисура; тогава се изкатерили по източния склон и излезли сред високите хълмове, струпани в подножието на планините. И като вдигнал глава, Туор видял, че тия планини не приличали на нито една от онези, що бил виждал дотогава; склоновете им били като отвесни стени, струпани една връз друга, та заприличвали на многоетажни крепостни кули. Но денят вече гаснел и сиви мъгли обгръщали земите наоколо, а над Сирионската долина падала сянка. Тогава Воронве го отвел до една плитка пещера, обърната към пустите стръмнини на Димбар и там се укрили да отпочинат; изяли последните трохи от запасите си и зъзнели от студ, но не успели да заспят въпреки умората. Тъй привечер на осемнайсетия ден от месец Хисиме, който бил трийсет и седмият ден на тяхното пътешествие, Туор и Воронве стегнали до непристъпните стени на Ехориат и прага на Тургон, а мощта на Улмо ги опазила както от Прокобата, така и от вражата злоба.
25
Бел.23: За този текст съществува и паралелен вариант, който обаче почти сигурно е бил отхвърлен в полза на по-късната версия. В него пътниците не минават през Бритиах, а достигат Сирион на няколко левги северно от брода. „С мъка се добрали до речния бряг и там Воронве възкликнал:
— Виж какво чудо! Добро и зло вещае то едновременно. Сирион е замръзнал, макар че нито една легенда не разказва за подобно нещо откакто Елдарите са дошли по тия земи. Тъй ще можем да минем отвъд и да спестим дългия път, за който вече нямаме сили. Ала тъй може да са минали и други, или да дойдат подире ни.“
Двамата безпрепятствено минават по леда на реката и „тъй мъдростта на Улмо обърнала вражата злоба в тяхна полза, понеже пътят се съкратил и когато вече не им оставала ни сила, ни надежда, Туор и Воронве стигнали най-сетне до Сухата река в подножието на планините“.
26
Бел.24: За сравнение виж „Силмарилион“, стр. 153: „Но дълбоко под планините имало проход, издълбан още в мрачните епохи на света от потоците, що изтичали, за да се влеят в Сирион; тъкмо този проход открил Тургон, минал по него до зелената равнина между планините и видял сред нея да се издига хълм като остров от корав и гладък камък; защото в древни времена долината била дъно на огромно езеро.“
27
Бел.25: Никъде в „Силмарилион“ не се споменава за време, когато орлите са виели гнезда на връх Тангородрим. В глава 13 (стр. 133) Манве „пратил могъщия народ на Орлите да се засели по непристъпните върхове на Севера и да бди зорко над крепостта на Моргот“; а в глава 18 (стр. 193) Торондор връхлетял стремглаво от своето царство сред върховете на Крисаегрим, за да спаси тялото на Финголфин от поругаване пред портите на Ангбанд. Виж също така „Властелинът на Пръстените“, книга 3, глава 4: „… стария Торондор, що някога, в младите дни на Средната земя, градял гнездата си по недостъпните върхари на Околните планини“. По всяка вероятност идеята за гнездата на Торондор върху Тангородрим, която се среща и в ранния вариант на Силмарилион, по-късно е била изоставена.