Когато първите сумрачни проблясъци на зората пробили мъглите над Димбар, двамата пак слезли в Сухата река и не след дълго клисурата завила на изток, лъкатушейки вече през самите планински склонове; право пред тях имало стръмен склон, обрасъл с непроходими трънаци, над който се издигала на шеметни висоти отвесна скална стена. Пресъхналото речно корито навлизало в бодливия гъсталак, където все още тегнели непрогледни нощни сенки; тук двамата спрели, защото тръните слизали почти до дъното на клисурата и настръхналите им клони се сплитали в плътен и толкова нисък свод, че Туор и Воронве често трябвало да пълзят като диви зверове, що се промъкват в леговището си.
Ала когато накрая след много мъки стигнали до самото подножие на канарата, там зеел отвор на тунел, издълбан в коравата скала от водите, които някога бликали откъм сърцето на планината. Влезли и вътре нямало светлина, но Воронве уверено крачел напред, а Туор го следвал с ръка върху рамото му и леко привеждал глава, защото сводът бил нисък. Дълго вървели слепешком, стъпка по стъпка, додето най-сетне усетили, че скалата под нозете им вече е равна и чиста от каменни отломки. Тогава спрели да си отдъхнат и се ослушали. Въздухът бил приятен и свеж, а наоколо се усещало обширно пространство; но в мрака царувала пълна тишина, та не чували дори звън на водни капки. На Туор му се сторило, че Воронве е разколебан, затуй прошепнал:
— Къде е Охраняваната порта? Да не би вече да сме я минали?
— Не — рекъл Воронве. — Ала се чудя, защото е странно който и да било посетител да стигне дотук, без да го спрат. Боя се от нападение в мрака.
Но шепотът разбудил задрямалото ехо и словата им се засилили многократно, та полетели под свода и покрай невидимите стени, шушнейки и мърморейки като десетки плахи гласове. И докато звуците бавно попивали в камъка, Туор дочул как откъм мрака някой заговорил на елфически езици — първо прозвучал Върховният език на Нолдорите, от който не разбирал ни дума; сетне разпознал езика на Белерианд, макар словата да звучали странно, сякаш онзи, що ги изричал, бил отдавна разделен от своя народ28.
— Стойте! — заповядал гласът. — Не мърдайте! Инак ще загинете, все едно дали сте врагове или приятели.
— Приятели сме — отвърнал Воронве.
— Тогава сторете каквото нареждаме — рекъл гласът.
Ехото отново заглъхнало. Двамата стояли неподвижно и на Туор му се сторило, че минали дълги минути, а в сърцето му се наливал страх, какъвто не бил изпитал пред нито една друга заплаха по тежкия път. Сетне се раздал шум от стъпки, който сред просторната пещера прераснал в грохот, сякаш тълпа тролове трополяла из мрака. Изведнъж припламнал елфически фенер и яркият лъч паднал върху Воронве, ала Туор не виждал нищо, освен ослепителна звезда в тъмнината; и разбрал, че докато този лъч е насочен към него, не ще може нито да побегне назад, нито да се втурне напред.
За момент останали така на показ, после гласът се обадил отново:
— Разкрийте лицата си!
Воронве отметнал качулката и лицето му засияло в лъча, строго и изящно като изваяно от камък; смаял се Туор от неговата хубост. После елфът гордо изрекъл:
— Не знаете ли кого виждате? Аз съм Воронве, син на Аранве от Финголфиновия род. Или вече са ме забравили по родните земи след няколко кратки години? Пътувах далече отвъд пределите на Средната земя, ала още помня гласа ти, Елемакил.
— Ако си Воронве, значи помниш и законите на тази страна — отвърнал гласът. — По кралска повеля си излязъл и имаш право да се завърнеш. Но не и да водиш чужденец със себе си. С тая постъпка губиш всичките си права и трябва да бъдеш отведен като пленник пред краля, та той да отсъди. Колкото до чужденеца, стражата сама избира дали да бъде пленен или посечен. Доведи го насам, за да реша.
Тогава Воронве повел Туор към светлината и от мрака наоколо им излезли мнозина Нолдори, облечени в лъскави ризници и с голи мечове в ръцете. А предводителят на стражата Елемакил, който държал лампата, дълго се взирал в пришълците.
28
Бел.26: В „Силмарилион“ не се споменава нищо конкретно за езика на елфите от Гондолин; този откъс обаче подсказва, че някои от тях са използвали във всекидневието си Върховния език (наричан още староелфически или Куенийски). В една по-късно написана езиковедска разработка се казва, че староелфическият бил често употребяван в Тургоновия род и Еарендил свикнал с него още от детството си, но „за по-голямата част от народа на Гондолин той се превърнал в книжовен език, а във всекидневието си служели със Синдаринския както всички останали Нолдори“. Виж също така „Силмарилион“, стр. 161: след повелята на Тингол „за своето всекидневие Изгнаниците възприели Синдаринския език, а Върховното слово на Запада се употребявало единствено при срещи насаме между най-благородните Нолдори. И все пак то оцеляло като език на премъдрите книги навсякъде, където живеел този народ.“