— Не очаквах това от теб, Воронве — рекъл той. — Отдавна сме приятели. Защо тогава ме тласкаш към тъй жесток избор между закона и дружбата? Непростимо би било да доведеш насам без позволение дори някой от другите Нолдорски родове. Ала ти си разкрил тайния път на простосмъртен човек — познах го по очите. А щом знае тайната, вече никога не ще излезе на свобода; и като чуждоземец, що е дръзнал тук да навлезе, длъжен съм да го погубя, та ако ще и да ти е най-скъп приятел.
— По широкия свят, Елемакил, стават странни неща и понякога не по своя воля приемаме тежки задачи — отвърнал Воронве. — По един начин тръгва странникът, по друг се завръща. Каквото съм сторил, сторих го по повеля далеч по-могъща от закона на стражата. Кралят единствен може да съди мен и онзи, когото водя.
Тогава Туор заговорил, без повече да се бои:
— Дойдох с Воронве, син на Аранве, защото Владетелят на Водите ми го избра за водач. За тази цел бе избавен той от яростта на Морето и Прокобата на Валарите. Защото нося за сина Финголфинов заръка от Улмо и нему единствено ще я кажа.
Подир тия слова Елемакил с почуда се вгледал в Туор.
— Кой си ти? — запитал той. — И откъде пристигаш?
— Аз съм Туор, син на Хуор от Хадоровия род и сродник на Хурин, а съм чувал, че тия имена още се помнят в Потайното кралство. От Невраст идвам през безброй заплахи, за да ви търся.
— От Невраст ли? — възкликнал Елемакил. — Казват, че откакто го напусна нашият народ, никой не се е заселвал там.
— Вярно казват — отвърнал Туор. — Студени и пусти са чертозите на Винямар. И все пак оттам пристигам. Отведете ме сега при оногова, що нявга е построил тия чертози.
— Не е в моя власт да отсъждам по тъй важни дела — рекъл Елемакил. — Затуй ще ви отведа на светло, където може би ще се разкрие още нещо, а сетне ще ви изпратя при Пазителя на Голямата порта.
После той изрекъл заповедни слова и двамина снажни бойци застанали пред Туор и Воронве, а още трима отзад; и командирът на стражата ги извел от пещерата на Първата охрана по коридор, който изглеждал съвсем прав. Дълго вървели по гладък каменен под, додето в далечината проблеснала бледа светлина. Тъй най-сетне стигнали до висока арка с две могъщи колони, изсечени в скалата, а между тях висяла грамадна решетка от дебели греди, покрити с прекрасна дърворезба и скрепени с железни клинове.
Щом Елемакил я докоснал, тя безшумно се издигнала и групата продължила напред; и Туор видял, че навлизат в пропаст, каквато никога не бил виждал, та дори не можел и да си въобрази, въпреки дългите си скиталчества из дивите планини на Севера; защото пред Орфалх Ехор даже и величавата клисура Кирит Ниниах приличала на плитка вадичка. Тук през древните войни в началото на света самите Валари били разкъсали могъщите планини и страховитият процеп имал гладки, сякаш изсечени с брадва стени, що се издигали нагоре до шеметни висини. Там нейде се мержелеело късче небе и на неговия син фон стърчали черни канари и остри зъбери — далечни, ала корави и жестоки като върхове на копия. Тъй безкрайно високи били тия непристъпни стени, че зимното слънце не можело да надникне над тях и макар утрото да било в разгара си, над планинските върхове блещукали звезди, а долу царувал сумрак, разсейван само от бледите лъчи на лампи край стръмния път. Защото дъното на пропастта рязко се издигало накъм изток и отляво, край речното русло, Туор видял широк път, покрит с каменни плочи, що се издигал нагоре и чезнел сред сенките.
— Минахме Първата врата, наричана още Дървената порта — рекъл Елемакил. — Ето го пътя. Да побързаме.
Туор нямал представа колко дълъг е този път и когато поел напред, умората го налегнала като мрачен облак. Мразовит вятър свистял над канарите и той се загърнал по-плътно с плаща.
— Студен вятър вее откъм Потайното кралство — рекъл.
— Да, така е — отвърнал Воронве. — На чужденец би му се сторило, че от гордост бойците на Тургон са станали немилостиви. Дълъг и тежък изглежда пътят през Седемте порти за гладните и изморените.
— Ако не бе толкоз суров законът ни, отдавна да са проникнали тук завистта и омразата, та да ни погубят — продумал Елемакил. — И ти добре го знаеш. Ала не сме безмилостни. Тук нямаме храна, а за пришълец е забранено да минава назад през веднъж пресечена порта. Затуй потърпете малко и при Втората врата ще ви олекне.
— Добре — рекъл Туор и тръгнал напред, както му били наредили. Подир малко извърнал глава и видял, че го следват само Елемакил и Воронве.
— Стража вече не е потребна — отвърнал Елемакил на неизречената му мисъл. — От Орфалх няма бягство или завръщане ни за елф, ни за човек простосмъртен.