— Те са виждали Светлината на Запада — казвал той — и в края на краищата Мракът трябва да побегне пред лицата им.
Морвен не му възразявала, понеже щом била с Хурин, щастливият край изглеждал несъмнен. Ала в нейния род също познавали елфическите премъдрости и тя си казвала на ум: „И все пак не са ли напуснали Светлината, не са ли днес лишени от нея? Може би Властелините на Запада са ги прокудили от мислите си; а тогаз как биха могли дори и Първородните да победят един от Всемогъщите?“
Сякаш нямало у Хурин Талион и сянка от подобни съмнения; ала през едно пролетно утро на онази година той се събудил от неспокойна дрямка и през целия ден бил като мрачен облак; а вечерта рекъл внезапно:
— Когато ме призоват, Морвен Еледвен, ще те оставя да пазиш наследника на Хадоровия род. Кратък е човешкият живот и много беди го заплашват дори в мирно време.
— Винаги е било така — отвърнала тя. — Но какво се спотайва в словата ти?
— Сигурно ще да е само обикновена предпазливост — рекъл Хурин, ала изглеждал разтревожен. — Обаче който гледа открито напред, трябва да вижда едно: че нещата не ще останат такива, каквито бяха. Сблъсъкът ще е жесток и едната страна трябва да рухне. Ако паднат елфическите крале, тогава зло ще сполети и Едаините; а ние сме най-близо до Врага. Но дойде ли бедата, не ще ти кажа: „Не се страхувай!“. Защото ти се боиш единствено от онова, що заслужава страх и при това не губиш надежда. Ала ще ти кажа: „Не чакай!“. Ще се върна когато мога, но не ме чакай! Бягай на юг колкото се може по-бързо; а дойда ли, ще те открия, дори ако трябва да претърся цял Белерианд.
— Белерианд е обширен и няма в него домове за изгнаници — рекла Морвен. — Накъде да бягам и кого да взема със себе си — мнозина или шепа избрани?
Дълго мислил Хурин и накрая продумал:
— Иди при майчиния ми род в Бретил. Дотам са около трийсет левги по птичи полет.
— Как могат да ни помогнат людете, ако наистина дойдат зли времена? — запитала Морвен. — Беоровият род вече падна. Рухне ли и Хадоровият род, в какви дупки ще се укрива малобройният Народ на Халет?
— Вярно, малцина са те и неуки, ала не се съмнявай в тяхната доблест — отвърнал Хурин. — Къде другаде виждаш надежда?
— Не говориш за Гондолин — рекла Морвен.
— Не говоря, защото туй име нивга не е минавало отвъд устните ми — казал Хурин. — И все пак вярно е онова, що си чувала: някога бях там. Ала ти признавам сега откровено, както никому другиму: не знам къде е.
— Но се досещаш и според мен доста точно — добавила Морвен.
— Може и тъй да е — рекъл Хурин. — Но додето сам Тургон не ме освободи от клетвата, не бих споделил догадките си дори и с теб; тъй че напразно би търсила. А ако ли проговоря за свой срам и позор, най-много да стигнеш до заключена порта; защото до мига, когато Тургон тръгне на бой (а за подобно нещо не се говори и няма надежда скоро да стане), никой не ще влезе в Потайното кралство.
— Щом в твоя род няма надежда — рекла Морвен — и щом приятелите ти отказват помощ, значи трябва сама да решавам; и сега ми хрумна мисъл за Дориат. Според мен най-последен от всички прегради ще устои Поясът на Мелиан; а в Дориат не ще пренебрегнат гост от Беоровия род. Нима не съм сродница на краля? Нали баща ми е внук на Брегор, също като Берен, син Барахиров.
— Сърцето ми не клони към Тингол — възразил Хурин. — Не ще види крал Фингон помощ от него; и сам не знам каква сянка обгръща духа ми, колчем помисля за Дориат.
— Моята душа пък помръква щом се спомене за Бретил — отвърнала Морвен.
Тогава Хурин изведнъж се разсмял и рекъл:
— Ето че седнахме да спорим за неуловими неща и сенки от лоши сънища. Не ще дойде бедата; а ако все пак ни сполети, тогава всичко зависи от твоята храброст и мъдрост. Стори каквото ти повелява сърцето; само недей да се бавиш. А ако постигнем победа, елфическите крале са решили да възстановят всички владения на Беоровия род; и велико наследство ще се падне на нашия син.
През тая нощ Турин в полусън сякаш усетил как майка му и баща му стоят край леглото и го гледат със свещи в ръце; ала не успял да зърне лицата им.
В утрото на туриновия рожден ден Хурин подарил на сина си елфически кинжал с дръжка и ножница в сребристо и черно; и рекъл:
— Наследнико на Хадоровия род, ето ти дар за празника. Ала внимавай! Люто е острието, а стоманата служи само на онзи, що я владее. Би срязала ръката ти също тъй лесно, както и всякое друго нещо. — После вдигнал Турин върху масата, целунал го и добавил: — Ето че вече ме надвишаваш по ръст, сине на Морвен; скоро наистина ще си толкоз висок. И дойдат ли тия дни, мнозина ще се боят от кинжала ти.