— Кога ще се завърне баща ми да пропъди тия грозни крадци? Защо не си идва?
Морвен отговорила:
— Не знам. Може да е загинал или хванат в плен; а може и да е прокуден надалеч, та няма как да се върне през вражия пръстен, що ни обгражда.
— Тогава мисля, че е загинал — рекъл Турин, ала не заплакал пред майка си, — защото ако беше жив, никой не би го удържал да се върне и да ни помогне.
— Не вярвам нито в едното, нито в другото, сине мой — отвърнала Морвен.
Минавало време и все повече натежавало сърцето на Морвен от страх за сина й Турин, наследник на Дор-ломин и Ладрос; защото не виждала друга надежда за него, освен скоро да стане роб на източните пришълци. Тогаз си припомнила разговора с Хурин и мисълта й пак се насочила към Дориат; и накрая решила ако е възможно, тайно да прати Турин при крал Тингол с молба за убежище. И докато седяла и размишлявала как да го стори, ясно дочула в мислите си гласа на Хурин: Бързай! Не ме изчаквай! Ала вече й наближавало време за раждане, а пътят бил тежък и опасен — колкото повече хора тръгнели, толкоз по-малка надежда щели да имат за бягство. А сърцето все още я залъгвало с напразни надежди; в дъното на душата си предчувствала, че Хурин не е мъртъв и сред безсънните нощни часове се ослушвала да долови стъпките му, или пък денем й се причувало откъм двора цвиленето на неговия жребец Арох. Нещо повече, макар че вече скланяла да повери другиму грижите за сина си, както било обичайно по онова време, още не можела да пребори гордостта си и сама да моли някого за милостиня, пък бил той и крал. Затуй не послушала гласа на Хурин и тъй се заплела първата нишка от Туриновата съдба.
Докато Морвен стигне до това решение, вече наближила есента на Скръбната година и трябвало да побърза; защото времето за пътуване привършвало, а се бояла, че ако изчака зимата да отмине, Турин може да бъде отведен в робство. Източните пришълци се навъртали около оградата и наблюдавали дома й. Един ден се престрашила и казала на Турин:
— Баща ти не се завръща. Значи трябва да заминеш и то час по-скоро. Така би желал той.
— Да заминем? — възкликнал Турин. — Че къде ще отидем? Отвъд Планините ли?
— Да — отвърнала Морвен, — на юг отвъд Планините. На юг — само там още може да има надежда. Ала не казах ние, сине мой. Ти трябва да заминеш, а аз да остана.
— Не мога да тръгна сам! — възразил Турин. — Няма да те изоставя. Защо да не заминем заедно?
— Аз не мога — рекла Морвен. — Но не ще тръгнеш сам. Ще пратя с теб Гетрон, а може би и Гритнир.
— Няма ли да пратиш Лабадал? — запитал Турин.
— Не, защото Садор е хром — отвърнала Морвен, — а пътят ще бъде тежък. Тъй като си мой син и настанаха мрачни дни, не ще те залъгвам: може да загинеш по този път. Зимата наближава. Ала останеш ли, чака те по-страшна участ — да бъдеш роб. Ако искаш подир години да бъдеш истински мъж, събери храброст и върши каквото ти казвам.
— Но тъй ще те изоставя само със Садор, слепия Рагнир и старите жени — рекъл Турин. — Не казваше ли баща ми, че аз съм наследник на Хадоровия род? Наследникът трябва да остане в Хадоровия дом, за да го защитава. Сега съжалявам, че не задържах онзи кинжал!
— Прав си, наследникът трябва да остане, ала не може — казала Морвен. — Вярвам, че някой ден ще се завърне. А сега бъди храбър. Стане ли по-зле, ще те последвам, стига да мога.
— Но как ще ме откриеш сред пущинака? — запитал Турин; изведнъж сърцето му не издържало и той заплакал открито.
— Ако се вайкаш, други твари ще те открият преди мен — отвърнала майка му. — Знам накъде отиваш, та ако стигнеш дотам и останеш, мога да те намеря. Защото те пращам при крал Тингол в Дориат. Нима предпочиташ по-скоро да бъдеш роб, отколкото кралски гост?
— Не знам — отвърнал Турин. — Нямам представа що е роб.
— Отпращам те, за да не го научиш — рекла Морвен. После застанала пред момчето, дълго го гледала в очите, сякаш се мъчела да разгадае някаква тайна и накрая добавила: — Трудно е, сине мой. И не само за теб. За мен е трудно в тежките дни да избера най-доброто. Ала върша онуй, що смятам за правилно; инак защо ще се разделям с най-скъпото, що ми остана?
Повече не разговаряли; смут и скръб изпълнили Туриновото сърце. На сутринта той отишъл при Садор, който цепел дърва за огрев, а дървата им били малко, защото не смеели да излизат из гората; старецът тъкмо се подпирал на патерицата и гледал недовършения трон на Хурин, захвърлен в един ъгъл.
— Дойде и неговият ред — промълвил той, — защото в днешните дни трябва да мислим само за най-насъщното.
— Не бързай да го цепиш — рекъл Турин. — Може баща ми скоро да се завърне и тогава ще се зарадва като види какво си направил додето го нямаше.