Выбрать главу

— Лъжовните надежди са по-опасни от страховете — отвърнал Садор — и няма да ни стоплят през зимата. — Той опипал дърворезбата по трона и въздъхнал. — Само съм си прахосвал времето, макар че ми беше приятно. Но всяко нещо е недълготрайно; и комай радостта от труда си остава единствено важна. А сега по-добре да ти върна подаръка.

Турин протегнал ръка, ала веднага я отдръпнал.

— Подарък не се взима обратно — възразил той.

— Нали е мой, защо да не го дам комуто си искам? — запитал Садор.

— Дай го комуто искаш — отвърнал Турин, — само не и на мен. Ала защо ще го даваш?

— Нямам надежда да го използвам за достойни дела — рекъл Садор. — В идните дни не ще има друго за Лабадал, освен робски труд.

— Що е роб? — запитал Турин.

— Предишен човек, към когото се отнасят като към добитък — отговорил Садор. — Хранят го само за да живее, живее само за да работи, работи само поради страх от болка и смърт. А понякога тия грабители раздават болка и смърт просто за собствено удоволствие. Чувал съм, че избират най-бързоногите и ги преследват с псета из пущинака. Те са научили от орките много повече, отколкото ние от Прекрасния народ.

— Сега разбирам — продумал Турин.

— Тъжно е, че трябва да разбереш подобни неща в тъй ранна възраст — рекъл Садор; сетне видял странното изражение на Турин и запитал: — Какво разбираш?

— Защо ме отпраща майка ми — отговорил Турин и в очите му избили сълзи.

— А! — възкликнал Садор и тихичко си промълвил: — Ала защо тъй късно? — После се обърнал към Турин. — Чини ми се, че не е за сълзи тая новина. Ала знай, че не бива да говориш за майчините си планове нито на Лабадал, нито комуто и да било. В днешно време всички стени и огради имат уши — уши, що не растат на почтени глави.

— Но аз трябва да поговоря с някого! — рекъл Турин. — Винаги съм споделял с теб. Не искам да те напусна, Лабадал. Нито пък да напусна този дом и майка си.

— Ала ако не го сториш — възразил Лабадал, — скоро ще дойде завинаги краят на Хадоровия род, сигурно вече разбираш това. Лабадал не иска да си тръгваш; но Садор, верният слуга на Хурин, ще бъде по-щастлив, когато Хуриновият син се изтръгне от лапите на пришълците. Е, няма как, трябва да се сбогуваме. Сега ще вземеш ли моя кинжал като прощален подарък?

— Не! — рекъл Турин. — Майка ми казва, че отивам при елфите, при краля на Дориат. Там сигурно ще си намеря и по-хубави неща. Ала не ще мога да ти изпратя подаръци, Лабадал. Ще бъда надалеч и съвсем сам.

После Турин се разплакал, но Садор му рекъл:

— Ехей! Къде е Хуриновият син? Не чак толкоз отдавна го чух да казва: Порасна ли, ще отида да воювам за елфическия владетел.

Тогава Турин преглътнал сълзите и отвърнал:

— Много добре; щом такива слова е изрекъл Хуриновият син, трябва да удържи на тях и да си замине. Но винаги когато казвам, че ще сторя едно или друго, нещата изглеждат съвсем различни щом дойде време да изпълнявам. Сега съжалявам. Вече ще трябва да внимавам какво изричам.

— Да, така ще е най-добре — рекъл Садор. — Мнозина дават подобен съвет, ала малцина го изпълняват. Нека оставим на мира бъдните дни. И сегашният ни е премного.

Скоро Турин се подготвил за пътешествието, сбогувал се с майка си и тайно потеглил заедно с двама спътници. Но когато му рекли да се обърне и да погледне бащиния си дом, болката от раздялата го пронизала като меч, та се провикнал:

— Морвен, Морвен, кога ще те видя отново?

А Морвен както стояла на прага, чула този вик да отеква из гористите хълмове и впила до болка пръсти в рамката на вратата. Туй била първата истинска скръб на Турин.

В началото на следващата година Морвен родила дъщеря и я нарекла Ниенор, що означава ридание; ала по туй време Турин вече бил далече. Дълъг и тежък бил пътят му, защото властта на Моргот се простирала из цялата страна; но имал за водачи Гетрон и Гритнир, които били млади по времето на Хадор и сега въпреки преклонната си възраст оставали доблестни мъже, а освен туй познавали добре местността, понеже някога често пътували из Белерианд. Тъй благодарение на съдбата и собствената си храброст прехвърлили Сенчестите планини и като се спуснали към Сирионската долина, навлезли в Бретилския лес; и най-подир, грохнали от страхове и умора, стигнали границите на Дориат. Ала там се залутали в мрежите и лабиринтите на кралицата и бродили безцелно из непроходимите дебри, додето храната им свършила. Били само на косъм от гибелта, защото откъм Севера се задавала студена зима; ала съдбата пазела Турин за по-тежки страдания. Както лежали отчаяни и безсилни, чули песен на рог. Белег Крепколък ловувал по ония места, понеже живеел край самите граници на Дориат и се славел като най-опитен следотърсач на своето време. Чул той виковете им и се запътил натам, а като нахранил и напоил странниците, узнал имената им и откъде идват, та го обзела жал и почуда. Още от пръв поглед харесал Турин, тъй като момчето имало красотата на майка си и очите на баща си, а освен туй било крепко и силно.