А в горите южно от Теиглин, както вече бе казано, няколко човешки общини все още оцелявали с тежък труд, страхове и упорство. Макар да не изпитвали ни обич, ни жал към Гаурваитите, през лютата зима те късали от залъка си и слагали храна там, където разбойниците можели да я намерят; тъй се надявали да избегнат нападения на прегладнелите злодеи. Ала от птиците и зверовете получавали повече благодарност, отколкото от разбойниците, и не даровете ги спасявали, а кучетата и високите огради. Защото около земите на всеки чифлик имало здрави плетове, а къщите били защитени с ровове и стобори от остри колове; между чифлиците имало утъпкани пътеки и при нападение хората можели да повикат помощ с роговете си.
Когато дошла пролетта, за разбойниците станало опасно да се навъртат около домовете на горяните, които можели да се съберат за хайка; и Турин се чудел защо Форвег не ги отвежда нейде по-надалеч. Повече дивеч и по-малко опасности имало на юг, където вече не живеели хора. Един ден Турин забелязал, че Форвег и приятелят му Андрог са изчезнали; запитал къде са, ала другите се разсмели.
— Сигурно са отишли нейде по своя си работа — рекъл Улрад. — Скоро ще си дойдат и тогава потегляме. Набързо, може би; защото голям късмет ще имаме, ако тия двамата не разбунят кошера.
Слънцето греело и младите листа се раззеленявали; отвратен от мизерния разбойнически лагер, Турин тръгнал да броди надалеч из гората. Неволно си припомнил Потайното кралство и сякаш чувал имената на цветята в Дориат да отекват като слова от полузабравен древен език. Ала внезапно дочул писъци и от лешниковия гъсталак изскочила млада жена; личало, че е изплашена до смърт, а дрехите й били раздрани; и както бягала, препънала се и рухнала задъхана на земята. Тогава Турин се втурнал към лещака с гол меч и съсякъл преследвача, що търчал подир нея; и едва в този миг видял, че туй е Форвег.
Но както стоял и гледал смаяно кръвта по тревата, от гъсталака изскочил Андрог и също се спрял изумен.
— Лоша работа, Неитан! — провикнал се той и изтеглил меча си.
Ала Турин вече се бил опомнил и го попитал:
— А къде са орките? Сигурно сте ги надбягали, за да помогнете на тая клетница.
— Орки ли? — рекъл Андрог. — Глупец! И ти се наричаш разбойник. Няма друг закон за разбойника, освен онуй, що желае. Гледай си работата, Неитан, и не се меси в чуждата.
— Тъй ще сторя — отвърнал Турин. — Ала днес пътищата ни се пресичат. Остави тая жена на мен, инак ще последваш Форвег.
Андрог се разсмял и рекъл:
— Щом е тъй, прави каквото желаеш. Зная, че сам не мога с теб да се меря; ала другите може да погледнат убийството с лошо око.
Тогава жената се изправила на нозе и положила ръка върху рамото на Турин. Взряла се в кръвта, после погледнала Турин и в очите й блеснала радост.
— Убий го, благородни човече! — рекла тя. — Убий и него! А после ела с мен. Предоволен ще е баща ми Ларнах, ако донесеш главите им. Щедра награда е давал той за две „вълчи глави“.
Но Турин запитал Андрог:
— Далече ли е домът й?
— На около миля оттук — отвърнал онзи, — в един укрепен чифлик. Тя се мотаеше извън оградата.
— Бягай бързо тогава — обърнал се Турин към жената. — И кажи на баща си да те пази по-добре. Ала нито заради него, нито за когото и да било на света бих отрязал главите на своите събратя. — После прибрал меча и рекъл на Андрог: — Хайде! Да се връщаме. Ако искаш да погребеш главатаря си, ще трябва сам да го сториш. И побързай, защото скоро може да дойде потеря. Не забравяй да вземеш оръжията му.
Без повече думи Турин поел през гората, а Андрог гледал подир него навъсен, сякаш се мъчел да разгадае гатанка.
Когато Турин се завърнал в лагера на разбойниците, заварил ги смутени и неспокойни; защото прекалено дълго се били задържали на едно място близо до охраняваните чифлици и сега роптаели срещу Форвег.