— Казвам се Филип Марлоу — отвърнах. — Кръвта по лицето ми отива, а и не е необходимо да се забъркваш в тая каша. Няма дори да спомена името ти.
— Сираче съм и живея съвсем сама — отвърна тя. — Така че няма никакво значение.
— Карай надолу към плажа — настоях. — Оттам нататък ще продължа соло.
Все пак се наложи да спрем, преди да стигнем до Кастеламаре. Люлеенето на колата ме принуди да нагазя в буренака и отново да повърна.
Стигнахме до мястото, където бях оставил колата си и започваха стъпалата по хълма. Пожелах на момичето „лека нощ“ и останах да седя в „Крайслера“, докато стоповете й се изгубиха в далечината.
Крайпътното кафене все още беше отворено. Можех да вляза, да пийна нещо и да се обадя по телефона. Реших, че е далеч по-дълбокомъдрено да направя онова, което сторих половин час по-късно — нахълтах в полицейския участък на Западен Лос Анджелис мъчително трезвен и позеленял, с кръвта все още по лицето ми.
Ченгетата също са хора. И уискито им с нищо не е по-лошо от онова, което ти пробутват по заведенията.
3. Лу Капака
Не го разказах добре. Звучеше все по-зле. Рийвис, следователят, който дойде от централния отдел „Убийства“, ме слушаше, забил очи в пода, а двама цивилни стояха плътно зад него като телохранители. Патрулна кола бе тръгнала доста отдавна да охранява тялото.
Рийвис беше слаб, спокоен, около петдесетгодишен, с тясно лице, гладка сива кожа и безупречни дрехи. Панталонът му имаше ръб като бръснач и преди да седне, внимателно го повдигна. Ризата и вратовръзката сякаш бяха извадени от целофана преди не повече от десет минути, а шапката изглеждаше купена по пътя за насам.
Седяхме в стаята на дежурния в участъка на Западен Лос Анджелис недалеч от булевард „Санта Моника“. Бяхме само четиримата. Докато разговаряхме, някакъв пияница, който чакаше да го откарат в града за утринния съд, непрекъснато надаваше бойния вик на австралийските заселници.
— Така че за тая вечер бях негов телохранител. И добра работа свърших, няма що.
— Не си го слагай на сърце — небрежно каза Рийвис. — На всеки може да се случи. Май са те взели за този Линдли Пол, халосали са те, за да си спестят разправиите и да спечелят време. Може би изобщо не са носели стоката със себе си, а и не са възнамерявали да я дадат толкова евтино. Открили са, че не си Пол, и са се ядосали. Изкарали са си го на него.
— Той беше въоръжен — рекох. — С огромен патлак, но срещу дулата на две карабини обикновено не си особено войнствен.
— Онзи тъмнокожият приятел… — каза Рийвис и посегна към телефона на бюрото.
— Просто глас в тъмното. Не мога да съм сигурен.
— Така е, но ще разберем какво е правил по това време. Лу Капака — името лесно се помни.
Той вдигна слушалката и каза на дежурния:
— Дай ми центъра, Джо. Обажда се Рийвис от Западен Лос Анджелис, във връзка с убийството с грабеж. Търся гангстер, негър или мулат, викат му Лу Капака. Между двайсет и две и двайсет и четири годишен, светлокафяв цвят на кожата, приличен външен вид, дребен, да речем, шейсетина кила, кривоглед с едното око, забравих кое. Има досие, но нищо сериозно. Затварян и пускан многократно. Момчетата от Седемдесет и седми участък сигурно го познават. Интересува ме какво е правил тази вечер. Дай им един час и после разгласи по радиото.
Той затвори телефона и ми намигна.
— Имаме най-добрите чернокожи ченгета на запад от Чикаго. Ако е в града, ще го намерят със затворени очи. Да тръгваме ли вече натам?
Слязохме долу, седнахме в една патрулна кола и през „Санта Моника“ се върнахме на Палисадите.
Часове по-късно в студената сива утрин се прибрах у дома. Нагълтал се бях с аспирин и тъкмо се наливах с уиски и промивах тила си с много гореща вода, когато телефонът издрънча. Беше Рийвис.
— Ами намерихме Лу Капака — каза той. — Намерили са го момчетата от Пасадина. Него и един мексиканец — Фуенте. Събрали са ги от булевард „Аройо Секо“ — не точно с лопати, но почти.
— Продължавай — рекох и стиснах слушалката до счупване. — Кажи ми подробностите.
— Ти вече се досети. Намерили са ги под моста на „Колорадо Стрийт“ — със запушени усти, овързани целите с тел. И размазани като зрели портокали. Харесва ли ти?
Задишах тежко и отвърнах:
— Точно това ми трябваше, за да заспя като младенец.
Твърдият бетонен тротоар на булевард „Аройо Секо“ е на около двайсет и два метра под моста на „Колорадо Стрийт“ — известен още като „Моста на самоубийците“.
— Хм — обади се Рийвис, след като беше мълчал известно време, — изглежда, си захапал нещо гнило. Какво ще кажеш сега?