Той се оказа по-смел от останалите, вдигна едно парче и го изяде. Сдъвка го, глътна го и се замисли, докато те чакаха мнението му.
— Има вкус на мариновано — каза той. — В никакъв случай не е развалено.
Той пробва още едно парче и накрая изяде цялата си порция. Лорънс, от своя страна, не се докосна до бледите жълто-зелени парчета.
Бяха ги довели в нещо като банкетна зала недалеч от драконовата шатра. Моряците вече бяха там и се присъединиха към закуската, като се хилеха някак злобно. Бяха не по-малко доволни от останалите летци, че няма да са във вихъра на приключението, и не можеха да се сдържат да не коментират качеството на храната, която очакваше занапред избраните. След закуска Лорънс се сбогува с Трип.
— И не забравяйте да кажете на капитан Райли, че всичко е тип-топ. Използвайте точно тези думи — рече той.
С капитана се бяха уговорили, че всяко друго съобщение, без значение колко оптимистично звучеше, би означавало, че има някакъв проблем.
Отвън ги чакаха две каруци с впрегнати в тях мулета. Бяха грубовато издялани и със сигурност много друсаха. Багажът беше тръгнал по-рано. Лорънс се качи и се вкопчи здраво, докато каручката тракаше по пътя. Улиците не бяха много по-интригуващи на дневна светлина — много широки, но павирани със стари обли камъни, чийто хоросан в преобладаващата част бе изтъркан. Копелетата на каруцата се движеха през дълбоките кални бразди между камъните и подскачаха по неравния калдъръм.
Навсякъде кипеше оживление. Хората ги оглеждаха с огромно любопитство и често оставяха работата си, за да повървят известно време след тях.
— А това дори не е голям град? — Гранби се огледа с интерес и се опита да си направи сметка. — Хората са ужасно много за едно провинциално градче.
— По последните ни данни населението на страната е близо двеста милиона души — каза разсеяно Хамънд, докато си водеше записки в един дневник. Лорънс поклати глава при тази ужасяваща цифра. Населението на Англия бе десет пъти по-малко.
Той силно се учуди при гледката на дракон, който вървеше по улицата в срещуположната посока. Беше от синьо-сивите. Носеше необичайна копринена сбруя с издаден нагръдник и когато го задминаха, видяха, че по петите го следват три малки — две от същата порода и едно червено. Те бяха вързани за сбруята му като на каишка.
Този дракон не беше единственият на улицата. Скоро минаха покрай една военна база. На двора маршируваше малка рота пехотинци в сини униформи, а зад оградата стояха два от едрите червени дракони. Те разговаряха и възклицаваха над играта на зарове на своите капитани. Никой не им обръщаше особено внимание. Забързаните селяни отминаваха, без да ги погледнат, а ако нещо препречеше пътя им, прескачаха през лапите на животните.
Темерер ги чакаше на едно открито поле с двама от синьо-сивите дракони, които носеха нагръдници, а слугите ги товареха с багаж. Другите дракони шушукаха помежду си и гледаха косо Темерер. Той изглеждаше смутен и страшно се зарадва на Лорънс.
Натоварените дракони приклекнаха на четири лапи, та слугите да се покатерят и да опънат малки шатри на гърбовете им, които много приличаха на палатките за дълги полети на британските летци. Един китаец заговори с Хамънд и направи жест към единия от сините дракони.
— Ние ще летим с този — каза Хамънд на Лорънс, после попита нещо слугата, който поклати глава и отвърна твърдо, посочвайки още веднъж втория дракон.
Преди да бъде преведен отговорът, Темерер се изправи, изпълнен с негодувание.
— Лорънс няма да лети с друг дракон — рече той, протегна властна лапа да притегли Лорънс към себе си и едва не го събори на земята. Не се наложи Хамънд да предава думите му на китайците.
Лорънс не бе осъзнал, но китайците не желаеха дори той да лети е Темерер. Не му хареса идеята драконът да лети без компания през целия дълъг път и все пак въпросът му се стори маловажен. Щяха да летят близо един до друг и Темерер не го грозеше никаква опасност.
— Само едно-единствено пътуване — каза той и се учуди, че му възрази не драконът, а Хамънд.
— Не, това предложение е неприемливо, не можем да се съгласим — рече Хамънд.
— Точно така — съгласи се Темерер и изръмжа, когато слугата се опита да продължи спора.
— Господин Хамънд — рече Лорънс, осенен от чудесна идея, — моля, кажете им, че ако ги притеснява юздата, мога просто да се захвана за верижката на медальона му. Тя ще ме удържи, щом няма да се налага да се катеря нагоре-надолу.
— Не могат да отхвърлят това — доволно каза Темерер и прекъсна спора, за да им съобщи предложението, което бе прието неохотно.