— Капитане, може ли да поговорим? — дръпна го настрана Хамънд. — Това е продължение на снощните опити. Моля ви най-настоятелно, сър, в никакъв случай не се съгласявайте да продължите напред, ако случайно ни загубите, и бъдете нащрек, ако отново се опитат да ви разделят с Темерер.
— Разбирам, сър, благодаря ви за съвета — мрачно каза Лорънс и погледна скришом Юнсин.
Принцът не се унизи да се включи пряко в някой от преговорите, но Лорънс заподозря, че той има пръст във всичко това. Беше се надявал той да прекрати усилията си да ги раздели след провала на опитите му на кораба.
След това напрежение още в началото на пътуването дългият дневен полет мина без особени събития, освен случайното обръщане на стомаха на Лорънс, когато Темерер пикираше към земята, за да разгледа по-отблизо. Нагръдникът не стоеше неподвижно и беше много по-нестабилен от една сбруя. Темерер бе значително по-бърз и по-издръжлив от останалите два дракона и лесно ги настигаше, ако решеше да си даде половин час за разглеждане на забележителностите. Най-поразително, според Лорънс, бе изобилието от хора. Не можеха да изминат дълги отсечки от пътя, без да видят култивирана земя, а всеки по-голям воден басейн бе препълнен с лодки, които плаваха във всички посоки. Разбира се, смайваше го и необятността на тази страна. Пътуваха от сутрин до вечер само с едночасова почивка за обяд, а дните бяха дълги.
Безкрайната шир от просторни, равни полета, нашарена с оризища и множество потоци, след два дни път отстъпи място на хълмове, а скоро и на нагънатите планински склонове. Природният пейзаж под тях на моменти се прекъсваше от градове и села с най-различни размери. Понякога, ако Темерер се снишеше достатъчно, че да го разпознаят като Селестиал, хората в полетата спираха работа и го проследяваха с поглед. Отначало Лорънс сметна Янгдзъ за поредното езеро — с внушителни, но не необикновени размери, с широчина от около половин миля и забулени от ситен, сив дъждец брегове. Когато се озоваха право над него обаче видяха, че това е могъща река, която се простира чак до хоризонта, а в мъглата изплува и изчезва бавна процесия от джонки.
След като пренощуваха на два пъти в по-малки градове, Лорънс започна да смята първия им подслон за доста необичаен, но в сравнение с мястото в град Учанг, където отседнаха на третата нощ, той изглеждаше нищожен. Това бяха осем огромни шатри, подредени симетрично в осмоъгълник и свързани с тесни закрити коридори. Те ограждаха пространство, достойно да носи името парк, а не просто градина. Роланд и Дайър се заеха на игра да преброят населяващите го дракони, но се отказаха някъде след трийсетия. Изгубиха им бройката, когато група малки червени дракони кацна и се стрелна към шатрата сред хаос от криле и крайници. Бяха твърде много и твърде дребни, за да бъдат преброени.
Темерер задряма. Лорънс сложи настрана купичката с поредната проста вечеря от ориз и зеленчуци. Повечето мъже вече бяха заспали, сгушени в своите плащове, а останалите не разговаряха. Дъждът продължаваше да пада отвъд стените на шатрата в постоянна, мъглива завеса и преливаше от обърнатите като улуци краища на покрива. По склоновете на речната долина, почти невидима в момента, горяха малки жълти сигнални огньове, за да указват пътя на летящите през нощта дракони. От съседните шатри се носеше лек похъркващ звук, а някъде отдалече дойде един по-пронизителен вик, който проехтя ясно въпреки заглушаващата тежест на дъжда.
Юнсин прекарваше нощите далече от останалата компания, в своя собствена уединена стая, но сега излезе, застана в края на шатрата и се загледа към долината. След миг викът дойде отново, този път по-близо. Темерер надигна глава и се заслуша, а яката му настръхна тревожно. Тогава Лорънс чу познатото пляскане на криле, а мъглата и парата над камъните се разнесе при спускането на дракона — бяла призрачна фигура, която се отдели от сребърния дъжд. Беше женска, която прибра големите си бели криле и тръгна към тях, почуквайки с нокти по камъните. Прислужниците в шатрите се отдръпнаха и отвърнаха глави от нея, но Юнсин излезе в дъжда и тя наведе голямата си глава с широка яка, и го повика по име с ясен, нежен глас.
— Това друг Селестиал ли е? — попита полугласно и несигурно Темерер.
Лорънс само поклати глава, но не можа да отговори. Белотата й беше поразително чиста. Той не бе виждал подобен цвят дори в петната или ивиците на някой дракон. Люспите й имаха прозрачния блясък на фин, добре остърган пергамент, а очите й бяха стъклено розови и осеяни с капиляри, толкова уголемени, че се виждаха от разстояние. Тя обаче имаше същата голяма яка и дълги, тесни мустачки около челюстите, също като Темерер. Неестествен беше само цветът. На врата си носеше тежка златна огърлица с рубини, а на предните лапи — златни обшивки на ноктите, с рубини на връхчетата. Наситеният нюанс си отиваше с цвета на очите й.