Тя побутна гальовно Юнсин обратно в шатрата и влезе след него. Изтръска криле и остави водните капки да се стичат на вадички. Почти не погледна останалите присъстващи. Очите и бързо се стрелнаха наоколо и тя се нави ревниво около Юнсин в далечния край на шатрата, като му заговори тихичко. Прислужниците й донесоха вечеря, но се приближиха неохотно и притеснено. Не бяха показали подобно отношение към другите дракони, дори напротив, видимо се радваха на присъствието на Темерер. Тя не изглеждаше страшна. Нахрани се бързо и изискано, не пръсна и капчица извън подноса си и повече не им обърна внимание.
На следващата сутрин Юнсин им я представи накратко като Лун Тиен Лиен и я отведе да закуси насаме. Хамънд поразпита деликатно и се появи с още малко сведения.
— Тя наистина е Селестиал — каза. — Предполагам, че това е вид албинос. Нямам представа защо всички толкова се притесняват от нея.
— Тя се роди в траурни цветове[32] и, естествено, носи лош късмет — каза Лиу Бао, сякаш това се подразбираше, когато предпазливо му поискаха информация. — Император Кианлонг възнамеряваше да я даде на принца на Монголия, та лошият й късмет да не застигне някого от синовете му, но Юнсин настоя да я отгледа лично, вместо да позволи един Селестиал да напусне императорското семейство. Той самият щеше да се възкачи на престола, но императорът не може да притежава прокълнат дракон, защото ще донесе нещастие на държавата. Затова сега император е неговият брат Дзианцин. Такава е небесната воля!
При тази философска забележка той сви рамене и отхапа още едно парче пържен хляб. Хамънд прие мрачно новината и Лорънс споделяше опасенията му. Едно нещо беше гордостта, съвсем друго — непоклатимата принципност, заради която се отказваш от трона.
Двата дракона носачи, които ги придружаваха, бяха заменени с един друг от синьо-сивата порода и един малко по-едър, тъмнозелен на сини ивици и лъскава глава без рога. Те също се отнесоха с благоговение към Темерер и със страхопочитание към Лиен и стояха настрани от тях. Темерер вече се беше примирил с царствената самота на положението си, пък и беше зает изцяло с хвърлянето на коси възхитени погледи към Лиен, докато тя не се обърна и не го прониза с поглед. Тогава той засрамено сниши глава.
Тази сутрин тя носеше необичайно украшение за глава, изработено от надиплена между златни пръчици тънка коприна. То стоеше като навес и хвърляше сянка над очите й. Лорънс се зачуди дали наистина й е необходимо, след като небето продължаваше да е свъсено и сиво. Мрачното, задушливо време обаче внезапно отмина през първите часове на полета им в клисурите, лъкатушещи през стари планини с тучни и зелени склонове на юг и пусти и безплодни на север. Когато излязоха в предпланините, лицата им бяха посрещнати от хладен вятър, а слънцето проби облаците и блесна болезнено ярко. Повече не се появиха оризища. Мястото им заеха дълги пространства със зрееща пшеница, а веднъж видяха стадо кафяви биволици, които вървяха бавно през едно пасище и преживяха с глави, забодени в земята.
На хълма над полето беше издигната малка колиба и до нея се въртяха няколко масивни шиша. На тях се пенеха цели крави, а във въздуха се издигаше благоуханен пушек.
— Изглежда вкусно — отбеляза Темерер, изпълнен с копнеж, и не беше единственият.
Когато приближиха, един от придружаващите дракони рязко се засили и пикира надолу. От навеса излезе един мъж и заговори с животното, после се върна вътре и излезе с широка дървена дъска. Сложи я на земята пред дракона и той издълба с нокът няколко китайски йероглифа.
Мъжът отнесе дъската, а драконът отнесе една крава — беше си я спазарил. Той се върна в небето при останалите и продължи да дъвче весело своята крава. Не бе намерил за нужно междувременно да свали пътниците си. Лорънс виждаше как клетият Хамънд е позеленял при вида на мляскащото с видимо удоволствие животно.
— Ако приемат гвинеи, може да си купим и ние — колебливо предложи Лорънс. Той бе взел златни, а не хартиени пари, но не знаеше дали говедарят ще ги приеме.
— Не съм толкова гладен — каза Темерер, зает с една напълно различна мисъл. — Лорънс, онова, което той направи на дъската, беше писане, нали?
— Така мисля, макар че не съм експерт по китайска писменост — отвърна Лорънс. — Теб повече те бива.