— Лорънс, това е моята майка.
Тринадесета глава
По-късно Лорънс научи от Хамънд, че през централната арка минават само членове на императорското семейство и дракони от породата Империал и Селестиал, затова бяха отказали да го пуснат. Сега Циен просто поведе Темерер да прелети над арката и по този начин разсече гордиевия възел.
След като бе решен проблемът с етикета, всички бяха въведени в най-голямата от драконовите шатри, където ги очакваше огромно угощение на две маси. Циен се настани начело на първата, с Темерер отляво и Юнсин и Лиен отдясно. Лорънс бе отведен да седне по-надолу на масата, а Хамънд беше отсреща, но няколко места по-надолу. Останалите англичани бяха настанени на съседната маса. Лорънс реши, че не е разумно да възрази. Не ги делеше голямо разстояние, пък и вниманието на Темерер в момента бе напълно заангажирано. Той разговаряше с майка си и бе някак необичайно боязлив и обзет от страхопочитание. Тя беше по-едра от него, а лекото обезцветяване на люспите й беше признак за напреднала възраст, както и изисканите й маниери. Тя не носеше сбруя, но яката й беше окичена с огромни жълти топази, прикрепени за шиповете, както и нежно колие от филигранно злато, обсипано с още топази и перли.
Пред драконите бяха сервирани гигантски пиринчени подноси. Във всеки имаше по един цял печен елен заедно с рогата. Отгоре бяха наредени портокали с карамфил, които придаваха един нелош за човешките сетива аромат, а коремите им бяха напълнени със смеска от ядки и яркочервени горски плодове. На хората беше сервирана поредица от осем по-малки, но също толкова изкусно приготвени ястия. След простата храна по време на пътуването дори най-екзотичните блюда бяха добре дошли.
Лорънс предположи, че няма да има събеседник, освен ако не викаше през масата към Хамънд, защото наблизо нямаше преводач. От лявата му страна седеше един много възрастен мандарин. Носеше шапка с перленобял скъпоценен камък на върха и пауново перо, което висеше отзад и падаше над внушителната му плитка, все още черна на цвят въпреки издълбаното му от бръчки лице. Той ядеше и пиеше с целеустремена сериозност и нито веднъж не се обърна към Лорънс. Когато съседът от другата му страна се наведе и извика в ухото му, Лорънс осъзна, че човекът беше много глух и не говореше английски. Скоро обаче се изненада, когато го заговориха от другата му страна на английски с тежък френски акцент.
— Надявам се, че сте пътували удобно — каза един усмихнат, ведър глас.
Това беше френският посланик, облечен с дълга роба в китайски стил. Облеклото и тъмната му коса бяха попречили на Лорънс да го забележи веднага сред останалите.
— Надявам се, ще позволите да ви се представя въпреки злополучните взаимоотношения между нашите две държави — продължи Дьо Гиние. — Дори мога да претендирам за неформално познанство, племенникът ми каза, че дължи живота си на вашето великодушие.
— Моля да ме извините, сър, но нямам представа за какво говорите — отвърна Лорънс, объркан от тази информация. — Вашият племенник?
— Жан-Клод дьо Гиние, той е лейтенант в нашите въздушни войски — каза посланикът с поклон и продължи да се усмихва. — Изправили сте се един срещу друг над Ламанша миналия ноември, когато той се е качил при вас на абордаж.
— Мили боже — възкликна Лорънс, като си припомни смътно младия лейтенант, който се бе сражавал така енергично при нападението им над конвоя, и радостно се ръкува с Дьо Гиние. — Помня го, изключителен смелчага. Радвам се да чуя, че се е възстановил.
— О, да, писа ми, че очаква всеки момент да напусне болницата — за да влезе в затвора, естествено, но това е по-добре, отколкото в гроба — каза Дьо Гиние и сви прозаично рамене. — Той ми писа за вашето интересно пътуване, защото знаеше, че съм разпределен тук. През последния месец, откакто пристигна писмото му, ви очаквах с огромно нетърпение, с надеждата да изразя възхищението си от вашето великодушие.
След това добро начало те поговориха известно време на неутрални теми, като китайския климат, храната и учудващо големия брой дракони. Лорънс почувства известна близост с него, като със събрат от Запада в дълбокия Ориент, и въпреки че самият Дьо Гиние не бе военен, връзката му с френския въздушен корпус го правеше приятна компания. В края на вечерята те тръгнаха рамо до рамо и последваха останалите гости до двора, където повечето от тях отлетяха с дракони.
— Много находчив начин на транспорт, нали? — каза Дьо Гиние и Лорънс най-искрено се съгласи, наблюдавайки с интерес.