Цените на повечето стоки бяха значително по-ниски, отколкото в Англия, дори ако се прибавеха разходите за транспорта. Това не изненада Лорънс, след като чу комисарите на Източноиндийската компания в Макао да обсъждат алчността на местните мандарини и подкупите, които искаха, наред с държавните такси. Разликата обаче беше толкова голяма, че Лорънс преосмисли представите си за размера на тези подкупи.
— Колко жалко — каза той на Темерер, когато стигнаха до края на улицата. — Ако пазарите бяха отворени, търговците и занаятчиите сигурно щяха да печелят много по-добре. Сега са задължени да изнасят изделията си през Кантон и това позволява на мандарините да злоупотребяват. Може би не им се занимава, защото могат да продадат стоките си и тук, затова ние получаваме само огризките от техния пазар.
— Може би не желаят най-красивите им произведения да заминават толкова надалече. Много приятен аромат — каза Темерер с одобрение, когато прекосиха малкия мост, който ги отведе в друг квартал, обграден от тесен ров с вода и ниска каменна стена.
От двете страни на улицата имаше открити плитки канавки, пълни с тлеещи въглени. Над тях се печаха набучени на метални шишове животни — биволи, свине, овце, елени, коне и някакви по-малки неразпознаваеми същества, които Лорънс видя отблизо. Голи до кръста потни мъже ги заливаха със сосове. Мазнините капеха и цвърчаха по камъните, като вдигаха гъсти облаци от ароматен дим. Тук пазаруваха само шепа хора и те сковано отбягваха драконите, които съставляваха по-голямата част от клиентелата.
Темерер не беше спирал да се храни цяла сутрин, погълна две млади сърни и няколко пълнени патици. Сега не пожела да яде, но погледна някак замечтано един по-дребен червен дракон, който хрупаше печени прасенца сукалчета на шиш. На една по-малка уличка по-нататък Лорънс видя някакъв уморен син дракон. Кожата му бе белязана от стари рани от копринената сбруя за транспортиране на хора. Той с тъга загърби една прекрасно препечена крава и посочи прегорялата дребна овца, оставена настрани. Отнесе я в един ъгъл и започна да се храни много бавно, за да удължи удоволствието, и не остави разглезено карантията и костите.
Щом от драконите се очакваше сами да си изкарват прехраната, нормално беше едни да са по-сполучили от други, но на Лорънс му се стори истинско престъпление да види гладуващ дракон, особено когато в тяхната резиденция се прахосваше с лека ръка. Темерер не беше забелязал, неговите очи бяха вперени в изложените блюда. Те излязоха от квартала през друг малък мост и се върнаха на широката улица, от която бяха тръгнали. Темерер въздъхна дълбоко от удоволствие и остави аромата да излети много бавно от ноздрите му.
Лорънс, от своя страна, се умълча. От тази гледка се изпариха първоначалното му очарование от новостите наоколо и естественият му интерес към непознатата чуждоземна столица и той се принуди да признае, че в отношението към драконите съществуваше ярък контраст. Градските улици бяха по-широки от лондонските не по случайност или от естетически съображения, нито за да вдъхват величие. Те просто бяха проектирани така, че да позволят на драконите да живеят в пълна хармония с хората. Този замисъл бе постигнат и Лорънс не можеше да отрече, че ползата бе за всички. Случаят на немотия, който той видя, по-скоро илюстрираше общото благо.
Времето за обяд вече минаваше и Джао Уей ги поведе обратно към острова. Темерер също се бе умълчал, след като оставиха пазара зад гърба си, и те вървяха в тишина, докато не стигнаха портала. Там той спря за миг и погледна назад към града, където кипеше все толкова голямо оживление. Джао Уей видя погледа му и му каза нещо на китайски.
— Много мило — отвърна му Темерер и добави, — но не мога да направя сравнение. Никога не съм се разхождал из Лондон или Дувър.
Сбогуваха се набързо с Джао Уей пред шатрата и се прибраха заедно. Лорънс седна тежко на една дървена пейка, а Темерер закрачи неспокойно напред-назад и замърда възбудено с опашка.
— Това въобще не е вярно! — избухна той накрая. — Лорънс, ходихме където си пожелахме. Аз бях по улиците и в магазините, а никой не побягна от страх нито тук, нито на юг. Хората ни най-малко не се боят от дракони.
— Моля те да ми простиш — каза тихо Лорънс. — Признавам, че сгреших. Виждам, че хората могат да свикнат. Предполагам, че при толкова много дракони наоколо, местните ги опознават и страхът им изчезва. Уверявам те обаче, че не съм те лъгал съзнателно. В Англия наистина не е така. Сигурно е въпрос на навик.
— Щом навикът може да накара хората да загърбят страховете си, не виждам защо трябва нас да държат затворени, а те да продължават да се страхуват — рече Темерер.