— Не ви разбрах — каза Лорънс.
Хамънд обясни малко разсеяно:
— Той каза, че ще дойде отново по същото време. Има намерение да ни гостува редовно.
— Той може да възнамерява каквото си пожелае — ядоса се Лорънс, когато откри, че Хамънд най-смирено се бе съгласил да ги безпокоят по този начин, — но аз няма да си играя на негов домакин. Не мога да си обясня защо си губите времето да се сприятелявате с човек, за когото отлично знаете, че не изпитва ни най-малка симпатия към нас.
Хамънд отговори разпалено:
— Разбира се, че Юнсин не изпитва симпатия към нас. Защо да го прави? Защо да го прави който и да е китаец? Работата ни е да го спечелим на наша страна. Щом той ни дава възможност да го убедим, наш дълг е да се опитаме. Изненадан съм, че търпението ви се изчерпва толкова бързо от усилието да се държите вежливо и да пиете чай.
Лорънс отвърна гневно:
— А аз съм изненадан, че сте толкова безучастен към опитите му да ме измести след всичките ви предишни възражения.
— Какво? Да ви измести едно дванайсетгодишно момче? — каза Хамънд толкова скептично, че чак беше обидно. — Аз, сър, от своя страна, съм удивен от факта, че това ви е разтревожило. Може би ако преди време не бяхте отхвърлили набързо съветите ми, сега нямаше да имате поводи да се боите.
— Ни най-малко не се боя — отвърна Лорънс, — но не съм склонен да толерирам тези безсрамни опити, нито най-смирено да търпя ежедневни нашествия, чиято едничка цел е да ме засегнат.
— Нека ви напомня, капитане, както вие ми напомнихте съвсем наскоро, че аз също не съм под ваше командване — рече Хамънд. — Въпросите на нашата дипломация бяха оставени в моите ръце, и слава на небесата. Ако разчитахме на вас, смея да предположа, че сега щяхте най-нехайно да си летите за Англия, а половината ни търговия с Изтока да се намира на дъното на Тихия океан.
— Много добре, постъпете както ви харесва, сър — каза Лорънс, — но най-добре разяснете на Юнсин, че повече няма да оставям протежето му насаме с Темерер. Тогава ще откриете, че той не е толкова склонен да стои да го увещават в каквото и да е. И не си въобразявайте — добави, — че ще позволя да пускате момчето зад гърба ми.
— След като явно ме смятате за лъжец и безскрупулен интригант, не виждам причина да отричам, че бих постъпил по този начин — каза Хамънд, почервенял от гняв.
Той си тръгна веднага и остави Лорънс все още ядосан, но засрамен, защото съзнаваше, че е бил несправедлив. Той самият би видял в тези обвинения достатъчно основание за дуел. На следващата сутрин забеляза Юнсин и момчето да си тръгват бързо. Очевидно бяха съкратили визитата си, след като им бе отказан достъп до Темерер. Чувството му за вина вече бе много силно и той направи опит да се извини, но без голям успех. Хамънд не пожела да го изслуша.
— Дали се обиди от отказа ви да се присъедините към нас, или защото бяхте прав за целите му, вече няма никакво значение — каза той много хладно. — Извинете ме, трябва да напиша няколко писма.
И той напусна стаята.
Лорънс не настоя. Вместо това отиде да се сбогува с Темерер, но чувството за вина и унинието се върнаха, когато видя едва прикрития ентусиазъм на дракона и нетърпението му да потегли. Хамънд се оказа прав — празните ласкателства на едно хлапе не бяха нищо в сравнение с опасната компания на Циен и Империалите, без значение колко непочтени бяха мотивите на Юнсин и колко искрени — тези на майката. Лорънс нямаше оправдание да се оплаква от нея.
Темерер щеше да отсъства с часове, но тъй като резиденцията беше малка, а стаите — отделени най-вече с паравани от оризова хартия, сърдитото присъствие на Хамънд бе почти осезаемо. Затова Лорънс остана сам в шатрата и се зае с кореспонденцията си. Нямаше нужда, защото не беше получавал поща вече пет месеца, а след пиршеството, с което ги посрещнаха тук преди две седмици, не се бе случило почти нищо интересно. Не му се искаше да пише за разправията с Хамънд.
Той задряма, подпрян на писалището, и се събуди внезапно. Почти чукна главата си в тази на Сун Кай, който се бе навел над него и го разтърсваше.
— Капитан Лорънс, трябва да се събудите — повтаряше китаецът.
Лорънс каза машинално:
— Извинете, какво се е случило?
И в този момент застина. Сун Кай бе изрекъл това на отличен английски, по-скоро с италиански, отколкото с китайски акцент.
— Мили боже, значи през цялото време сте ни заблуждавали, че не знаете английски? — попита той, а в главата му се заредиха всички случаи, когато Сун Кай бе стоял на драконовата палуба по време на разговорите им и, както сега ставаше ясно, бе разбирал всяка дума.