— Лорънс, дяволски се радвам да ви видя — каза той сега и сграбчи ръката на Лорънс, без да съзнава колко неуместно се обръща към командващия си офицер, при това, без да козирува. В същото време се мъчеше да закачи меча си с една ръка.
— Да не би да са размислили? Не очаквах да проявят здрав разум, но ще съм първият, който ще ги помоли за прошка, ако са се отказали от това хрумване да го пратят в Китай.
Лорънс отдавна бе приел, че това не е проява на неуважение. В момента почти не забелязваше фамилиарността. Горчиво съжали, че ще разочарова Гранби, особено сега, когато знаеше, че от лоялност той е отказал първокласна служба.
— Опасявам се, че не, Джон, но сега няма време да ви обяснявам. Трябва веднага да излетим с Темерер. Намалете наполовина обичайното въоръжение и оставете бомбите. Флотата ни няма да е доволна, ако потопим корабите, а ако се наложи, Темерер ще причини повече щети със своя рев.
— Прав сте — каза Гранби и веднага се втурна към другия край на площадката, раздавайки заповеди наляво и надясно.
Голямата кожена сбруя бе изнесена за два пъти по-кратко време и Темерер се постара да помогне с каквото може. Сви се ниско до земята, за да улесни мъжете да нагласят широките ремъци, които носеха цялата тежест. Също толкова бързо му бе сложена металната ризница за гърдите.
— Без церемониалности — каза Лорънс и войниците се качиха един през друг на борда, като пренебрегнаха обичайния ред.
— Съжалявам да ви го съобщя, но сме с десет души по-малко — рече Гранби, когато се върна при него. — По искане на адмирала пратих шест души в екипа на Максимус, а останалите… — той се поколеба.
— Да — Лорънс му спести неудобството.
Мъжете несъмнено бяха останали недоволни, задето не участват в сраженията. Четиримата отсъстващи се бяха измъкнали в търсене на по-приятната утеха на бутилката или жените, отколкото усилната работа можеше да им предложи. Той се радваше, че са само четирима, и нямаше намерение после да им трие сол на главите. Чувстваше, че в момента не разполага с моралното основание.
— Ще се справим, но ако някой от наземния екипаж е вещ с пищова или сабята и не се бои от високото, ще го вземем, стига да иска.
Самият той вече се бе преоблякъл в тежката кожена куртка, с която влизаше в битка, и закопчаваше колана си. Недалеч се чу врявата на много гласове. Лорънс погледна натам. По-малките дракони отлитаха и той разпозна Дулсия и сиво-синия Нитидос. Те бяха в задната позиция на своята формация и сега летяха в кръг и чакаха останалите да се издигнат.
— Лорънс, още ли не си готов? Моля те, побързай, другите вече излитат — нетърпеливо рече Темерер и надигна глава, за да се огледа. Средно големите дракони също вече се издигаха над главите им.
Гранби скочи на борда заедно с двамата високи млади впрегачи Уилоуби и Портър. Лорънс ги изчака да се закачат за халките на сбруята и тогава каза:
— Готово, изпробвай ни.
Това бе ритуал на безопасността, който не можеха да пренебрегнат — Темерер се изправи на задни лапи и се изтръска, за да се увери, че сбруята и всички мъже са здраво вързани.
— По-силно — викна Лорънс.
Темерер не се бе постарал особено, защото бързаше да отлети. Този път изсумтя, но се подчини. Отново нищо не изпадна от него.
— Всичко е наред, качвай се на борда — каза, като стъпи тежко на земята и подаде предната си лапа.
Лорънс се покачи на лапата и бе метнат доста припряно на обичайното си място на врата на Темерер. Не възрази. Беше радостен, в екстаз от всеки детайл — сладостния звук от щракването на държача, хлъзгавината на намаслените каиши на юздите. Под него мускулите на Темерер се стегнаха за началния скок.
Внезапно иззад дърветата на север от тях изскочи Максимус. Внушителното му тяло в червено и златисто бе по-голямо отпреди, както бе съобщила Роланд. Той все още бе единственият Копър Регал, разпределен на Ламанша, и засенчваше всички останали създания, както и огромна част от слънцето. Темерер изцвили от радост и скочи след него, като във възбудата си размаха твърде бързо черните си крила.
— По-кротко — извика Лорънс. Темерер кимна в знак на съгласие, но скоростта им остана висока.
— Максимус, Максимус, виж, върнах се! — викна Темерер. Той зае място редом до големия дракон и двата заедно се издигнаха до летателната височина на формацията.
— Отведох Лорънс от Лондон — триумфиращо добави той с, както си мислеше, поверителен шепот. — Искаха да го арестуват.
— Убил ли е някого? — попита Максимус с интерес и без капчица неодобрение в дълбокия си, отекващ глас. — Радвам се, че се върнахте. Докато те нямаше, ме караха да летя в средата, а там всичките маневри са различни.