Китайците отново не атакуваха мигновено вратата, а залпът отново се забави. Лорънс отстъпи малко назад към павилиона и се опита да надзърне навън, за да види дали няма да различи нещо друго, освен предната линия на сражението. Факлите обаче го заслепяваха силно и зад първите лъснали лица, които гледаха напрегнато към входа, трескави от усилието на битката, се виждаше единствено непрогледен мрак. Времето течеше бавно. На Лорънс му липсваше корабният пясъчен часовник и отмереният звън на камбаната. Досега трябва да бяха минали час или два. Темерер скоро щеше да се върне.
Внезапно навън се вдигна врява и последва нов тласък. Лорънс машинално сложи ръка на дръжката на сабята. Пушките гръмнаха с тътен.
— За Англия и краля! — викна Гранби и поведе хората си към мелето.
Нападателите се отдръпнаха от двете страни и Гранби и останалите се озоваха в неудобната позиция в средата. Лорънс се зачуди дали все пак нямаха артилерия. Вместо това по пътечката дотича един мъж. Беше сам, сякаш твърдо решен да се хвърли върху остриетата им. Те застанаха в готовност и зачакаха. На три крачки от тях мъжът скочи във въздуха, стъпи странично на колоната и се отблъсна от нея, като буквално прелетя над главите им. После се гмурна и се приземи на каменния под със стегнато салто.
Тази маневра демонстрира пълно незачитане на гравитацията, каквото Лорънс не беше виждал в живота си. Човекът бе скочил на три метра във въздуха и обратно на земята с единствен двигател — собствените си крака. Той се изправи, напълно невредим, в гръб на Гранби, докато основната вълна нападатели отново атакуваше входа.
— Търоус, Уилоуби! — ревна Лорънс към мъжете от своята група.
Нямаше нужда, защото те вече тичаха да се намесят. Мъжът нямаше оръжие, но пъргавината му бе неописуема. Така елегантно отскачаше от размаханите саби, сякаш войниците бяха статисти на театрална сцена, а не врагове, които се опитват да го убият. От мястото си по-встрани Лорънс виждаше, че мъжът постепенно ги изтласква към Гранби и останалите, където сабите им щяха да станат опасни единствено за другарите им.
Лорънс напипа пистолета си и го извади. Ръцете му следваха заучената последователност въпреки мрака и възбудата. В главата му кънтяха монотонните команди от армейското обучение за зареждане на оръдие, а това беше почти същото. Вкара шомпол с парцалче в дулото, после още веднъж, после спусна ударника и потърси опипом хартиената кесия в торбичката на хълбока си.
Изведнъж Търоус изкрещя и падна, стиснал коляно. Уилоуби се обърна да го види. Държеше сабята си в отбранителна позиция, на нивото на гърдите, но в този миг на невнимание китаецът отново скочи невъзможно високо и го удари силно с два крака в челюстта. Гръбнакът му се прекърши с ужасяващ звук, той разпери широко ръце и се строполи в безформена купчина, а главата му се люшна напред-назад по пода. Китайският воин се приземи на рамо и се търколи. После с лекота се изправи на крака и обърна поглед към Лорънс. Ригс крещеше някъде отзад:
— Готови! По-бързо, дяволите да ви вземат, готови!
Ръцете на Лорънс не спираха. Той разкъса със зъби кесийката барут и няколко зрънца му загорчаха на езика. Сипа барута в дулото, после кръглия оловен куршум, после натъпка здраво хартията за уплътнение. Нямаше време да провери ударника, а направо вдигна пистолета и от една ръка разстояние пръсна черепа на мъжа.
Лорънс и Гранби отнесоха Търоус при лекаря, докато китайците отстъпваха в очакване на поредния залп. Той хлипаше тихичко, кракът му висеше безжизнено. Не спираше да повтаря: „Съжалявам, сър!“.
— За бога, стига с това мрънкане — скастри го Кейнс, когато го сложиха на земята.
Той зашлеви Търоус със смущаваща липса на състрадание. Младежът се задави, но замлъкна и бързо потърка лицето си с ръка.
— Капачката на коляното е счупена — след малко рече Кейнс. — Сравнително чисто счупване, но няма да може да стъпи на крака в продължение на месец.
— Когато ви шинират, се върнете при Ригс да зареждате пушките — каза Лорънс и двамата с Гранби хукнаха назад при входа.
— Ще почиваме на смени — рече Лорънс, когато приклекна при хората си. — Хамънд, първо вие. Идете и кажете на Ригс винаги да държи една заредена пушка, в случай че вкарат още един човек по същия начин.
Хамънд дишаше тежко, а страните му бяха на яркочервени петна. Той кимна и отговори с пресипнал глас: