— Лорънс, надявам се, че не проявявам неуважение, но мисля, че майка му би се зарадвала на една скица — тихо рече Гранби.
— Да, трябваше сам да се сетя — отвърна Лорънс. — Дигби, мислите ли, че ще се справите?
— Моля, позволете ми да повикам художник — намеси се Сун Кай. — Срамувам се, че не ви предложих по-рано. Пратете уверения на майка му, че ще бъдат извършени необходимите жертвоприношения. Принц Миеннин вече избра млад мъж от добро семейство, който да се заеме с обредите.
Лорънс се съгласи, без да задава допълнителни въпроси. Доколкото той знаеше, госпожа Уилоуби беше убедена методистка. Със сигурност щеше да е по-доволна, ако знаеше единствено, че гробницата на сина й е елегантна и добре поддържана.
След това Лорънс се върна на острова с Темерер и няколко от хората си, за да съберат вещите, които бяха изоставили в суматохата. Всички трупове вече бяха изнесени, но опушените петна по външните стени на павилиона и засъхналите локви кръв още стояха. Темерер ги гледа дълго, без да каже дума, после извърна глава. Мебелите в резиденцията бяха прекатурени, във вратите от оризова хартия зееха дупки, повечето моряшки сандъци бяха разбити и дрехите се валяха изпотъпкани на пода.
Лорънс обиколи стаите, а Блайт и Мартин започнаха да събират всичко, което не бе съвсем съсипано. Неговата стая бе напълно опустошена. Леглото бе катурнато и облегнато на стената, сякаш са очаквали да го намерят свит отдолу. Множеството пакети от пазарската експедиция бяха разхвърляни из цялата стая, а от тях се бяха изсипали на пътечки парченца натрошен порцелан. Навсякъде, почти като украса, висяха разръфани ивици съдрана коприна. Лорънс се наведе и вдигна големия безформен пакет с червената ваза, захвърлен в ъгъла на стаята, и бавно свали опаковката. Внезапно погледът му се замъгли необяснимо — лъскавата повърхност бе непокътната, дори без драскотина, и отразяваше следобедното слънце с живото богатство на алените отблясъци.
Градът потъна в разгара на лятото. Денем паважите се нажежаваха като наковални под ударите на чука, а вятърът довяваше непрекъснат поток от фин жълт прах от огромната пустиня Гоби на запад. Хамънд подхвана бавен и сложен танц на преговори, който, доколкото Лорънс виждаше, засега се въртеше само в кръг. В къщата влизаха и излизаха запечатани с восък писма, получаваха се и в замяна се пращаха дребни подаръчета, имаше мъгляви обещания, но не предполагащи някакви действия. Междувременно всички ставаха все по-сприхави и нетърпеливи, с изключение на Темерер, който запълваше времето си с образование и ухажване. Мей идваше всеки ден да му преподава в резиденцията. Беше много елегантна с изящния си нашийник от сребро и перли и множеството златни пръстени по ноктите. Кожата й бе тъмносиня с виолетови и жълти пръски по крилете.
— Мей е много чаровна женска — каза Лорънс на Темерер след първото й посещение, защото не желаеше да се прави на мъченик.
Не бе убягнало на вниманието му, че Мей наистина е прекрасна, поне доколкото той самият бе съдник на драконовата красота.
— Радвам се, че мислиш така — отвърна Темерер с грейнало изражение, а яката му се вдигна и потръпна. — Тя е едва на три години и наскоро е взела с почести първите си изпити. Учи ме да пиша и да чета и е много мила. Въобще не ми се подиграва, задето съм неук.
Лорънс бе сигурен, че тя няма повод да се оплаква от ученика си. Темерер вече бе усвоил техниката на писане с нокти в подноси с пясък, а Мей похвали краснописа му в глина. Тя обеща скоро да започне да го учи на по-трудната техника на дълбаене в меко дърво. Лорънс го наблюдаваше как пише прилежно до късно следобед, когато светлината намаляваше, и често му ставаше публика при отсъствието на Мей. Гласът на Темерер галеше приятно ухото с богатите си, мелодични тонове, макар че думите на китайските стихове бяха неразбираеми, освен когато драконът се спираше да преведе някой особено хубав пасаж.
Останалите англичани нямаше с какво да запълват времето си. Миеннин понякога даваше вечеря в тяхна чест, а веднъж ги покани на представление. То включваше крайно немелодичен концерт и акробатичните номера на една забележителна трупа, съставена почти изцяло от малки деца, пъргави като планински кози. Случваше се още да се упражняват в стрелба в двора зад резиденцията, но в жегите това не им доставяше удоволствие и те с радост се връщаха в хладните алеи и градини на палата.