Последните думи едва не накараха Лорънс да скочи от стола въпреки травмата. Задържа го единствено ръката на Лентън на рамото му, която го натисна решително.
— Сър, отивате твърде далеч — каза Лентън. — В Англия не сме убивали дракон за по-малко провинение от човекоядство, няма тепърва да започваме. Това ще предизвика истински метеж.
Барам се навъси и промърмори под носа си нещо неразбираемо за липсата на дисциплина — интересна забележка от човек, за когото Лорънс знаеше, че е бил на служба по време на големите моряшки бунтове през 1797 година, когато се бе надигнала половината флота.
— Да се надяваме, че няма да се стига дотам. На пристанището в Спитхед чака един кораб, „Преданост“. До седмица ще бъде подготвен за път. Как ще качим животното на борда, ако е толкова плашливо?
Лорънс не можеше да отговори. Една седмица бе ужасно кратък период и за момент той дори си позволи да обмисли неблагоразумната идея за бягство. Темерер лесно щеше да прелети от Дувър до континента, а в немските земи имаше гори, където и до днес живееха диви дракони, въпреки че бяха само от дребните породи.
— Няма да е особено лесно — рече Лентън. — Ще ви кажа направо, сър, че от самото начало изпуснахте нещата от контрол. Темерер вече е ужасно разстроен, а не е детска игра да придумаш дракон да направи нещо, което не желае.
— Стига оправдания, Лентън, достатъчно — започна Барам, но на вратата се почука.
И тримата се изненадаха, когато един доста пребледнял курсант отвори и каза:
— Сър, сър… — след което бързо изчезна от погледите им, защото китайските войници щяха да го прегазят, докато разчистваха пътя на принц Юнсин.
Те бяха толкова слисани, че отначало забравиха да станат. Юнсин вече бе в стаята, а Лорънс продължаваше да се мъчи да се изправи на крака. Прислужниците побързаха да придърпат стола на лорд Барам за принца, но той го отказа с жест и така принуди и другите да останат прави. Лентън подхвана дискретно Лорънс под ръка, за да му бъде опора, но въпреки това се олюля и стаята се завъртя, а блясъкът на ярката роба на Юнсин го прободе в очите.
— Значи така показвате почитта си към Небесния син — каза принцът на Барам. — Отново хвърлихте в битка Лун Тиен Сян, а сега правите тайни съвещания и заговорничите как да запазите плодовете от своята кражба.
Макар само преди пет минути да пращаше китайците по дяволите, сега Барам пребледня и запелтечи:
— Сър, Ваше Височество, ни най-малко… — но Юнсин не се трогна.
— Обходих цялата казарма, както наричате тези животински обори — каза той. — Като вземем предвид варварските ви методи, не е чудно, че Лун Тиен Сян е развил тази заблудена привързаност. Естествено е да не желае да се разделя с компаньона, който му предоставя единствената разтуха тук. — Той се обърна към Лорънс и го огледа презрително от глава до пети. — Възползвали сте се от неговата младост и неопитност, но ние няма да толерираме това. Не приемаме повече оправдания за отлагане на пътуването. Веднъж щом го върнем в неговия дом и на полагащото му се място, той ще се научи да цени по-високопоставена компания.
— Ваше Височество, грешите, ние имаме огромно желание да ви съдействаме, — обади се Лентън, докато Барам търсеше по-изтънчени фрази, — но Темерер не иска да изостави Лорънс, а вие несъмнено знаете, че драконът не може да бъде командван, а само придуман.
Юнсин каза с леден глас:
— В такъв случай трябва да дойде и капитан Лорънс. Или сега ще ни увещавате, че това е невъзможно?
Всички зяпнаха от почуда, напълно объркани. Лорънс не смееше да повярва, че е чул правилно. Тогава Барам изстреля бързо:
— По дяволите, ако искате Лорънс, ваш е, много благодаря.
За Лорънс остатъкът от срещата премина като на магия. Смесицата от объркване и неимоверно облекчение му пречеха да се съсредоточи. Виеше му се свят и той отговаряше механично на въпросите, докато Лентън не се намеси още веднъж, за да го прати да си легне. Той се задържа буден още само колкото да прати бележка на Темерер и веднага бе повален от дълбок, неободрителен сън.
Отскубна се от лапите му на следващата сутрин, след като бе спал в продължение на четиринайсет часа. Капитан Роланд дремеше до леглото му с глава, опряна в облегалката на стола, и отворена уста. Когато той се размърда, тя се събуди и, прозявайки се, разтърка лице.
— Лорънс, буден ли си? Много ни уплаши, ще знаеш. Емили ме повика, защото клетият Темерер умирал от притеснение. Защо му прати такава бележка?