Наистина се чувстваше много зле и й беше благодарен, когато тя пусна завесите и стаята потъна в приятен полумрак.
Няколко часа по-късно се събуди за кратко от врява пред вратата на стаята. Чу Роланд да казва:
— Махайте се, по дяволите, или аз ще ви изритам навън. Откъде накъде се промъквате да го тормозите в първия момент, в който го оставих сам?
— Но аз трябва да говоря с капитан Лорънс, въпросът е изключително важен. — Възразилият глас бе непознат и доста смутен. — Пристигам направо от Лондон…
— Щом е толкова спешно, вървете да го съобщите на адмирал Лентън — отвърна Роланд. — Не ме интересува дали сте от правителството, мога да ви бъда майка. Не вярвам дори за миг, че новината не може да изчака до сутринта.
При тези думи тя затвори вратата след себе си и заглуши останалата част от спора. Лорънс отново се унесе в сън.
На следващата сутрин нямаше кой да го брани и прислужницата едва бе внесла закуската от крайно неапетитна овесена каша и греяно вино, когато бе направен нов опит за нахлуване, този път успешен.
— Сър, моля за извинение, че ви се натрапвам по този неприемлив начин — каза забързано непознатият и без покана притегли стол до леглото на Лорънс. — Позволете ми да ви обясня. Съзнавам, че появата ми е крайно необичайна. — Той нагласи тежкия стол и седна, или по-скоро кацна на ръба му. — Името ми е Артър Хамънд. Упълномощен съм от правителството да ви придружа до китайския императорски двор.
Хамънд бе изненадващо млад, вероятно на двайсетина години, с безредна тъмна коса и напрегнато изражение, което придаваше на бледото му слабо лице интересно озарение. Говореше припряно, разкъсван между необходимостта да се извини и нетърпението си да дойде на въпроса.
— Моля да ме извините, че не се запознахме официално. Случилото се изключително силно ни изненада. Лорд Барам вече нареди да отплаваме на двадесет и трети. Разбира се, ако предпочитате, може да помолим за малка отсрочка…
Точно за това Лорънс нямаше никакво желание, но бе наистина удивен от прямотата на Хамънд. Отвърна бързо:
— Не, сър, изцяло съм на ваше разположение. Не можем да отлагаме плаването заради официалности, още повече че принц Юнсин получи уверение за тази дата.
— О! Аз съм на същото мнение — изрече с огромно облекчение Хамънд.
Като гледаше лицето му и преценяваше годините му, Лорънс заподозря, че са му дали това назначение само поради липсата на време. Хамънд обаче бързо го убеди, че готовността му да замине за Китай без предизвестие далеч не бе единственото му качество. След като се настани удобно, той извади връзката документи, която издуваше предницата на палтото му, и започна да обсъжда в детайли тяхната мисия.
Лорънс трудно следеше мисълта му. На моменти Хамънд несъзнателно превключваше на китайски, докато преглеждаше документите, написани на този език, а когато говореше на английски, надълго и нашироко обсъждаше темата за делегацията на Макартни в Китай отпреди четиринайсет години. По онова време Лорънс току-що бе станал лейтенант и бе ангажиран изцяло с въпросите на флотата и на собствената си кариера и почти не помнеше съществуването на тази мисия, още по-малко в детайли.
Той не прекъсна веднага Хамънд. От една страна, нямаше удобна пауза в потока на разсъжденията му, а от друга, в този монолог имаше нещо успокоително. Хамънд говореше с нетипичен за годините си авторитет. Несъмнено познаваше отлично темата, но най-важното — нямаше и намек за надменността, с която Лорънс се бе сблъсквал при Барам и цялото правителство. Лорънс беше благодарен да има сътрудник, когото да слуша с желание, дори ако единственото му познание за експедицията бе, че корабът на Макартни „Лъвът“ е първият западен плавателен съд, акостирал в залива Джътао.
— O — доста разочаровано каза Хамънд, когато най-после осъзна, че е избрал неподходяща публика. — Е, предполагам, че това няма голямо значение. С две думи, делегацията допуснала фатална грешка. Лорд Макартни отказал да изпълни котау[11], местният ритуал за оказване на почит към императора, и те го приели като оскърбление. Отказали да дадат съгласието си за постоянна английска мисия в Китай и Макартни бил ескортиран от дузина дракони до границата на Китайско море.
— Това вече го помня — каза Лорънс. Той имаше смътен спомен, че бе обсъждал разпалено обидата на британския дипломат. — Този ритуал наистина е крайно оскърбителен. Не го ли бяха накарали да пълзи по пода?
— Не можем да пренебрегваме чуждите обичаи, когато най-смирено посещаваме дадена страна — убедено отвърна Хамънд, като се наведе напред. — Сам виждате пагубните последствия. Сигурен съм, че лошите чувства от онзи инцидент продължават да възпрепятстват и настоящите ни взаимоотношения.