Китайските пътници, които бяха изчакали втория курс на баржата, се качваха чак сега откъм щирборда. Там сковано и официално ги приветстваха дузина морски офицери и най-порядъчно изглеждащите измежду моряците. Бяха строени покрай вътрешния край на мостика, облечени в яркочервените си куртки, бели панталони и къси сини жилетки на военноморските сили.
По-младият дипломат Сун Кай скочи с лекота от боцманския стол и със сериозно изражение огледа оживената палуба. Лорънс се зачуди дали не се възмущава от шума и безпорядъка, но не, той просто се ориентираше в обстановката. Направи няколко крачки напред-назад, после се престраши да прекоси мостика в двете посоки със сключени на гърба ръце. Огледа съсредоточено такелажа и сякаш се опита да проследи от край до край плетеницата от въжета.
Строените мъже останаха доволни, защото най-после получиха възможност да позяпат на воля член на делегацията. Принц Юнсин ги разочарова, като почти моментално изчезна в каютата, приготвена за него на кърмата. Сун Кай, висок, подобаващо невъзмутим, с дълга черна плитка, обръснато чело и пищна синя роба с оранжеви и червени бродерии, бе също толкова интересен, а и никак не бързаше да се скрие.
Минута по-късно станаха свидетели на още по-добро представление. Отдолу дойдоха викове и писъци и Сун Кай скочи да погледне зад борда. Лорънс се надигна и видя как Хамънд тича пребледнял от ужас. Дочу се шумен плисък. След секунда по-възрастният дипломат се появи на борда с подгизнали от вода поли на робата си. Въпреки злополуката сивобрадият мъж избухна в добродушен смях и махна опрощаващо с ръка на Хамънд, който го засипваше с извиненията си. Той се плесна по големия корем с печално изражение и се оттегли в компанията на Сун Кай.
— Спаси се на косъм — отбеляза Лорънс и се отпусна обратно в креслото. — Ако беше паднал целият, тази роба щеше да го завлече на дъното.
— Жалко, че не изпопадаха всичките — промърмори Темерер.
Каза го тихо за един двайсеттонен дракон, което ще рече, че всички го чуха. Понесе се сподавено хихикане и Хамънд се огледа притеснено.
Останалите придружители се качиха на борда без инциденти и изчезнаха толкова бързо, колкото и багажите им. Хамънд изглеждаше страшно облекчен, когато цялата операция приключи. Забърса потно чело с опакото на ръката си, въпреки че духаше студен и режещ вятър, и за огромна досада на екипажа приседна на един сандък на мостика. Моряците не можеха да вдигнат лодката на борда, докато той им стоеше на пътя, а нямаше как направо да му кажат да се премести, защото бе важен пътник и дипломат.
Лорънс ги съжали и погледна своите куриери. Роланд, Морган и Дайър изпълняваха заповедта да кротуват на драконовата палуба и да не се пречкат, затова седяха на самия й ръб и клатеха крака във въздуха.
— Морган — каза Лорънс и тъмнокосото момче се отзова, — покани господин Хамънд да дойде да поседи при мене.
Хамънд грейна при тази покана и веднага се качи на драконовата палуба. Дори не забеляза, че зад него мъжете веднага се заеха да връзват въжетата, за да вдигнат лодката на борда.
— Благодаря, сър, благодаря. Много мило от ваша страна.
Той седна на сандъка, който Морган и Роланд донесоха за него, и прие с още по-голяма благодарност поканата за чаша бренди.
— Нямам представа какво щях да правя, ако Лиу Бао се беше удавил.
— Така ли се казва онзи господин? — попита Лорънс.
От срещата в адмиралтейството помнеше по-възрастния дипломат единствено със свистящото похъркване.
— Това щеше да е неблагоприятно начало на пътуването, но Юнсин едва ли би обвинил вас.
— Не, тук силно грешите — отвърна Хамънд. — Той е принц, може да обвини когото си пожелае.
Лорънс бе склонен да приеме случилото се на шега, но Хамънд изглеждаше мъртвешки сериозен и след като почти допи брендито си в нетипично за него мълчание, рязко добави:
— Моля да ме извините, но трябва да отбележа колко са вредни подобни забележки, дошли в резултат на моментно нехайство…
На Лорънс му беше нужно известно време да се досети, че Хамънд говори за негодуванието на Темерер. Самият Темерер реагира по-бързо и отговори сам:
— Не ме е грижа дали те ме харесват. Може пък така да ме оставят на мира и да не се налага да живея в Китай.
Тази мисъл го осени внезапно и той вдигна глава с ентусиазъм.
— Ако съм прекалено груб, дали няма да си тръгнат веднага? Лорънс, какво се смята за особено оскърбително?
Хамънд погледна досущ като Пандора, пуснала бедите по света. Лорънс го досмеша, но сподави желанието, воден от съчувствие. Хамънд бе прекалено млад за тази работа. Колкото и умен и талантлив да беше, той усещаше липсата на личен опит и това го правеше излишно предпазлив.