— Не, приятелю, така нищо няма да постигнеш — рече Лорънс. — По-скоро ще ни обвинят, че сме те направили грубиянин, и още повече ще настояват да останеш при тях. — О…
Темерер отпусна печално глава върху лапите си.
— Е, не възразявам чак толкова да замина, само дето няма да участвам в битките — каза той примирено. — Пътуването ще е много интересно и ми се иска да видя Китай, но те ще се опитат да ми отнемат Лорънс, сигурен съм, а аз не съм съгласен.
Хамънд има благоразумие да не задълбава в тази тема. Вместо това побърза да каже:
— Колко време вече товарят? Това сигурно не е типично. Увериха ме, че до обяд ще сме прекосили половината Ламанш, а ето, още не сме вдигнали платната.
— Мисля, че почти приключиха — отвърна Лорънс.
Последният грамаден сандък се озова в ръцете на моряците на борда с помощта на въже и скрипец. Мъжете изглеждаха уморени и имаше защо. За времето, в което можеха да натоварят десет дракона, те натовариха един мъж и парадните му дрехи и вече закъсняваха с половин час за обяд.
Сандъкът изчезна в трюма и капитан Райли се качи при тях от квартердека, свали шапка и избърса потта от челото си.
— Понятие си нямам как са се добрали до Англия. Предполагам, не са дошли с транспортен кораб.
— Не, иначе щяхме да пътуваме с него — отвърна Лорънс.
Той не се бе замислял по този въпрос и едва сега осъзна, че няма представа как е пристигнала китайската делегация.
— Може да са дошли по суша.
Хамънд мълчеше намръщено, очевидно и той се чудеше същото.
— Такова пътешествие сигурно е много интересно, минава се през толкова различни места — отбеляза Темерер. — Не че съжалявам, че тръгваме по море — добави бързо и погледна засрамено Райли, за да се увери, че не го е засегнал. — По-бързо ли ще стигнем по море?
— Не, ни най-малко — отговори Лорънс. — Чувал съм, че един куриер стигнал от Лондон до Бомбай за два месеца, а ние ще имаме късмет да пристигнем в Кантон след седем месеца. По суша обаче няма безопасен маршрут. Минава се през Франция, по пътищата има много разбойници, а да не говорим, че трябва да прекосим планините и пустинята Такламакан.
— Аз не бих заложил на по-малко от осем месеца — намеси се Райли. — Като съдя по корабния дневник, ако развием скорост от шест възела и имаме попътен вятър, това ще е повече, отколкото мога да очаквам.
Около тях настъпи оживление, моряците се приготвиха да отвържат кораба от пристана и да вдигнат платната. Оттеглящите се вълни се плискаха нежно в наветрената страна на кораба.
— Време е да потеглим. Лорънс, тази вечер трябва да остана на палубата, за да видя колко може този кораб, но се надявам утре да вечеряме заедно. Разбира се, с вас също, господин Хамънд.
— Капитане — каза Хамънд, — не съм запознат с обичайния ход на живота на кораба и моля за вашето снизхождение. Удобно ли ще бъде да поканя и членовете на мисията?
— Ами…
Райли бе изненадан и Лорънс не можеше да го вини. Беше малко прекалено да каниш гости на чуждата трапеза. Райли обаче се окопити и каза, вече по-любезно:
— Сър, редно е принц Юнсин пръв да отправи подобна покана.
— При сегашното състояние на отношенията ни, ще бъдем в Кантон преди да я дочакаме — отвърна Хамънд. — Не, трябва някак си да спечелим благоволението му.
Райли се съпротивлява още малко, но Хамънд се беше заинатил и успя да постигне своето с помощта на изкусна комбинация от увещания и глухота за намеците. Райли щеше да се бори още, но екипажът му чакаше нетърпеливо заповедта за вдигане на котва, отливът всеки момент щеше да започне, а Хамънд приключи с думите:
— Сър, благодаря ви за снизхождението. Сега ви моля да ме извините. На сушата се справям отлично с китайското писмо, но предполагам, че на борда на кораб ще ми е нужно известно време да напиша приемлива покана.
С тези думи той стана и се измъкна, преди Райли да се отметне от капитулацията, която всъщност не бе обявил.
— Е — мрачно каза Райли, — докато той приключи, аз ще изкарам кораба колкото се може по-навътре в морето. Ако те се ядосат на дързостта на подобна покана, поне ще съм искрен, като им кажа, че не можем да се върнем в пристанището, за да ме изритат от кораба. Пък до Мадейра може да им мине.
Той слезе от драконовата палуба и даде заповедта. След миг мъжете се напънаха на четворно по-високите шпилове. Сумтенето и виковете им огласиха долната палуба, когато въжето се провлачи по желязната подкранова греда. Най-малката спомагателна котва на „Преданост“ беше колкото главната котва на обикновен кораб, а лапите й бяха по-големи от човешки ръст.