За огромно облекчение на мъжете, Райли не нареди да обръщат кораба. Шепа моряци го отблъснаха от пилоните с помощта на железни пръти, но дори това почти не беше необходимо. Вятърът бе попътен, духаше от северозапад и в комбинация с отлива с лекота отнесе кораба навътре в морето. Бяха само на марсели, но веднага щом потеглиха, Райли нареди да вдигнат и брамстенгите и долните платна и въпреки песимистичните му предвиждания, скоро плаваха по вълните с порядъчна скорост. При този дълбок кил нямаше голям дрейф и корабът прекосяваше Ламанша с внушително достолепие.
Темерер обърна глава напред, за да се наслади на бриза. Заприлича на фигурата на носа на някой стар викингски кораб. Лорънс се усмихна при тази мисъл. Темерер видя изражението му и нежно го побутна.
— Ще ми почетеш ли? — попита с надежда. — Остават ни още два часа дневна светлина.
— С удоволствие — отвърна Лорънс и потърси с поглед някой от куриерите. — Морган — викна той, — бъди така добър да слезеш в трюма и да ми донесеш книгата най-отгоре в моряшкия ми сандък. Авторът е Гибън[13], сега сме на втори том.
Голямата адмиралска каюта на кърмата набързо бе преустроена в апартамент за принц Юнсин, капитанската каюта под задната палуба беше разделена за другите двама дипломати, а по-малките помещения в съседство бяха дадени на свитата от стражи и прислужници. Така не само Райли бе изтикан от полагащото му се място, но също и неговият първи лейтенант лорд Пърбек, помощник-капитанът, лекарят и още няколко от офицерите. За щастие помещенията в предната част на кораба, запазени обикновено за старшите летци, сега бяха свободни, тъй като Темерер бе единственият дракон на борда. Имаше предостатъчно място, всеки се бе сдобил с каюта, затова корабните дърводелци бяха съборили няколко преградни стени и се бе получила една широка трапезария. Отначало беше прекалено просторна и Хамънд възрази.
— Не може да имаме повече място от принца — обясни той.
Така преградните стени бяха изместени с шест фута напред и масите изведнъж се сбутаха една в друга.
Райли се бе облагодетелствал от огромната парична награда за пленяването на яйцето на Темерер почти колкото Лорънс и за щастие можеше да си позволи охолна трапеза. Случаят изискваше наличието на всяка мебел, която можеше да се намери на борда. Когато се съвзе от шока, че поканата му е приета дори частично, Райли моментално покани всички флотски офицери, лейтенантите на Лорънс и всеки друг, от когото можеше да се очаква цивилизован разговор.
— Принц Юнсин обаче няма да дойде — каза Хамънд, — а останалите знаят десетина думи на английски. Изключение прави единствено преводачът.
— Тогава ние ще вдигнем достатъчно шум, та да не стоим в неловко мълчание — отвърна Райли.
Тази надежда обаче остана напразна. С пристигането на гостите трапезарията бе потънала в тишина и имаше изгледи така да премине цялата вечер. Макар че там бе и преводачът, никой от китайците не заговори пръв. Възрастният дипломат Лиу Бао го нямаше и най-висшият представител се оказа Сун Кай, но дори той поздрави сдържано и официално при пристигането им, а после остана мълчалив и дистанциран. Той само огледа съсредоточено дебелата колона на фокмачтата, боядисана в жълти линии, която идваше от тавана и минаваше право през средата на масата, и си позволи да надникне под покривката, за да се увери, че продължава надолу през пода.
Райли бе определил дясната половина на масата изцяло за китайските гости. Те бяха заведени до местата си, но не седнаха. Това смути англичаните, някои от мъжете почти се бяха настанили и останаха полуприклекнали във въздуха. Райли бе объркан и ги подкани да заемат местата си, но трябваше да го направи няколко пъти, за да постигне резултат. Началото не вещаеше нищо добро и не насърчи разговорите.
Офицерите потърсиха спасение в чиниите си, но дори това подобие на добри маниери не продължи много дълго. Китайците не се хранеха с нож и вилица, а с лакирани пръчици, които сами си донесоха. Ловко маневрираха с тях, за да поднесат храната до устата си, и скоро английската част от компанията ги зяпна с невъзпитан интерес. Всяко ново блюдо предоставяше нова възможност да наблюдават тяхната сръчност. Гостите за момент се замислиха над подноса с печено овнешко, нарязано на огромни парчета, но скоро един от по-младите внимателно нави резена само с пръчиците си, вдигна го целия и го изяде на три хапки, като така проправи път и на останалите.
13
Едуард Гибън (1737–1794 г.) — английски историк, автор на шесттомния труд „Залез и упадък на Римската империя“. — Бел. прев.