Выбрать главу

Хамънд излезе на палубата и се загледа в напрегнатите, негодуващи групички мъже, като хапеше устните си до кръв. От напрежението лицето му изглеждаше необичайно старо и изпито. Лорънс не изпита съжаление към него, само негодувание. Хамънд умишлено се бе опитал да скрие позорния факт, в това нямаше никакво съмнение.

Райли стоеше до него с чаша кафе в ръка, от която не отпиваше.

— Господин Хамънд — каза той много тихо, но авторитетно. В гласа му имаше повече тежест, отколкото Лорънс бе чувал досега, познавайки го най-вече като свой подчинен, тежест, която заличи всички следи от обичайното му добряшко настроение. — Моля, предайте на китайците, че е важно да си останат долу. Все ми е тая какво извинение ще измислите, но животът им няма да струва пукната пара, ако сега излязат на тази палуба. Капитане — обърна се към Лорънс, — пратете веднага хората си по леглата. Настроението им не ми харесва.

— Слушам — отвърна Лорънс с пълно разбиране.

Тези възбудени мъже можеше да станат агресивни, а оттам стъпката до метежа бе съвсем малка и тогава първоначалната причина за яростта им нямаше да е от значение. Той повика Гранби с жест.

— Джон, прати момчетата долу и кажи на офицерите да ги озаптят. Не искаме да се нарушава дисциплината.

Гранби кимна.

— Обаче… — каза гневно, но млъкна, когато Лорънс поклати глава, и отиде.

Летците тихо се разотидоха. Примерът им подейства добре на моряците и те не възразиха, когато им бе наредено да направят същото. Знаеха, че в този случай офицерите им не са техни врагове. Гняв бушуваше в гърдите им, свързваха ги общи настроения, затова само измърмориха недоволно, когато първият лейтенант лорд Пърбек излезе на палубата и им нареди с провлачения си акцент да се приберат:

— Вървете, Дженкинс. Хайде, Харви.

Темерер чакаше на драконовата палуба с вдигната глава и блеснали очи. Дочул бе достатъчно, че да се запали любопитството му. Когато чу и остатъка от историята, той изсумтя и каза:

— Щом не са имали собствени кораби, да си бяха останали у дома.

Това бе не толкова възмущение от оскърблението, колкото най-обикновена неприязън. Той не можеше да се сърди силно. Както повечето дракони, бе безразличен към собствеността, разбира се, с изключение на скъпоценните камъни и златото, които пазеше за себе си. Дори и в момента лъскаше големия сапфирен медальон, подарен му от Лорънс, с който никога не се разделяше.

— Това е обида към короната — каза Лорънс, като пляскаше с ръка по крака си. Имаше огромно желание да крачи напред-назад.

Хамънд стоеше на квартердека и пушеше пура. Червената светлинка на горящия й край се засилваше с вдишването му и осветяваше бледото му, обляно в пот лице. Лорънс му хвърли яден поглед от другия край на палубата.

— Не мога да му се начудя. На него и на Барам, задето са преглътнали подобно възмутително поведение. Това не се понася лесно.

Темерер запримига срещу него.

— Мислех, че трябва на всяка цена да избегнем война с Китай — каза той, и съвсем основателно, след като това му бе втълпявано седмици наред, дори от самия Лорънс.

— Ако трябваше да се избира по-малкото зло, предпочитам да се бях договорил с Бонапарт — отвърна Лорънс, твърде ядосан, за да обмисли разумно въпроса. — Той поне има благоразумието да обяви война, преди да плени наши поданици, а те най-безцеремонно ни оскърбяват в лицето, сякаш не смеем да им отвърнем. Не че това правителство им е дало много поводи да мислят другояче. Държат се като някакви проклети псета и лягат угоднически по гръб. Като си помисля, че този негодник почти ме убеди да правя метани на китайците, а е знаел за случая…

Темерер хлъцна от изненада при това страстно излияние и нежно го побутна с нос.

— Моля те, не се ядосвай толкова, не е хубаво.

Лорънс тръсна глава, но не от несъгласие, облегна се на Темерер и потъна в мълчание. Нямаше полза да дава израз на гнева си. Останалите по палубата мъже можеше да го чуят и да почерпят сили за някои необмислени действия, а той не искаше да разстройва Темерер. Изведнъж всичко му се изясни — след преглъщането на подобно оскърбление бе напълно естествено правителството да не се дърпа толкова за един дракон. Вероятно бързаше да се отърве от неприятния спомен и да потули целия случай.

Той погали Темерер за утеха.

— Ще останеш ли за малко при мен? — нежно попита драконът. — Най-добре стой и си почивай, не се измъчвай така.